Илко Димитров

4етири

2011-07-03T12:36:00.014+03:00

поезия
ИК "Стигмати", С., 2011
ISBN 978-9543361236
корица и оформление Румен Евтимов

Надникни в книгата

Още:

БНР, пр. Христо Ботев, Артефир - Разговор на Силвия Чолева с Илко Димитров и Владимир Зарев

Паскал

2010-11-21T17:36:00.009+02:00

? ergo sum

В „За геометрията” Паскал има следното изречение: „Бих искал да попитам безпристрастните дали принципите „Материята е в естествена, непобедима неспособност да мисли” и „Мисля, следователно съществувам” са действително едни и същи в ума на Декарт и в ума на свети Августин, който е казал същото нещо дванадесет века по-рано.”[1] Там Паскал предпазливо подлага на обсъждане възможността Декарт да не е първоизточникът на приписваната му крилата фраза, с уговорката за различен рационален контекст. (Дали долавям известно злорадство у Паскал, когато той просто внушава извода, че Декарт буквално е заимствал крилатата фраза от Св. Августин, като за баланс и за свое оправдание лансира допускане, че, все пак, нещастният светец може да не е бил съвсем наясно със смисъла и значението й, изпускайки я, без да иска – ситуация, която, по всичко личи, Паскал изключва.) Но на това място Паскал засяга и друг важен въпрос – как и кога идеи/фрази като приписваната на Декарт придобиват универсална валидност и конститутивен характер – защото със сигурност „Мисля, следователно съществувам” не е това, което е била по времето на Св. Августин, респ. - на Декарт. Подчертавам този въпрос с друг въпрос – възможна ли е християнската религия без Св. Павел (или друг, който щеше да изпълни тази мисия, ако той не е бил налице)? Няма съмнение, че „Мисля, следователно съществувам” е продаваема – кратка и двусмислена, но защо точно това? Интересно е да се проследи колко други опции са съществували успоредно, заедно, едновременно с нея, отпадайки една по една, неравномерно, на тласъци, понякога гръмко, но по-често без особен шум – сякаш победени от свяна, че нямат енергията да се преборят за самостоятелно съществуване, подобно на „Мисля, следователно съществувам”, която бавно, настъпателно, някак безогледно се е утвърждавала за прослава на западната скептична рационалност (рационална скептичност?) от неустановена верига знайни и незнайни умове, които, в хоризонтален или вертикален синхрон, понякога неумишлено, дори с известна артистичност, но винаги с плътната и непоколебима ангажираност на посветени в едно протяжно тайнство адепти, са вършели всеки своето – както зидари възстановяват сграда, която познават чудесно, тъй като някога са я обитавали, а не я зидат за първи път. Та, няма никакво значение какво Декарт е искал да каже с тази си фраза, защото в нея и чрез нея е останало онова, което впоследствие й е било вменено – не веднага, а с теченията на един дълъг процес на едновременно протичащи уталожване и избистряне на съдържанията, за да се получат накрая едно тъмно, лепкаво, гъсто, но нехомогенно дъно и една бляскава и прозрачна до маниерност повърхност, която агресивно предоставя себе си за безапелационно и безалтернативно схващане и одобрение.

И това е интересното – кое е падало на дъното и кое се е качвало на повърхността, за да участва във формирането на тази блестяща прозрачност с поредния, стопяващ се до неузнаваемост, до тотална незабележимост, фрагмент. Уталожвали са се целостта, съзерцателността, чувствеността, утвърждаването, конформизмът, балансът, хармонията, окръглеността, подредеността, полярността, окрайнеността, йерархичността, съответствеността, окончателността, недосегаемостта, ритуалността, общовалидността, обречеността, стандартът, предоставеността, предвидимостта, тайнствеността, субординацията, линейността, приказността, недосегаемостта, зависимостта, верижността, плоскостта, разпознаваемостта, тукашността, уседналостта, парцелността, принадлежността, търпеливостта, слепеността, неразпокъсаността, интимността, сегашността, груповостта, взаимността, очакваността, сакралността, смирението, обвързаността, домашността. Тези западни уталожвания са представлявали на Изток блестящата цялост на Китай, който е бил в зенита на продължаващото повече от петстотин години преуспяване, когато менлива редица от напрегнати западни умове е започвала да подготвя последвалото преимущество на Запада, пращайки повърхността на дъното, а дъното – на повърхността. Това между другото, но все пак, защо разумът, а не цялото, защо съмнението, а не утвърждаването? Защо на тази менлива редица е убягнало опасението на Паскал - „две крайности: да изключим разума, да се уповаваме само на него”, защо е убягнало и това - „Трябва да изповядваме двете противоположности” – на вярата и на разума. Паскал стои очевидно встрани на този възторжен процес на уталожване и на избистряне - „Трябва поне до известна степен да видим отведнъж нещата с един поглед, а не с постепенни разсъждения”[2]. Стоейки встрани, Паскал сега е пръв, защото редицата се е обърнала странично, вече не бяга от и към, а се опитва да съчетае, да заеме позиция, която ще й позволи да наблюдава и двете екстреми (разум и дух), а не да загърбва агресивно едната, докато се покланя на другата. Като сега върви покрай екстремите, редицата установява, че някъде в далечината пред и зад нея екстремите се събират в едно, смалявайки се в перспектива.

Думите

„За геометрията” завършва така: „Мразя онези надути думи…” Всъщност Паскал не мрази думи, а тяхната празна употреба. Надута е всяка дума, която е останала само звук, звукова следа от едно ялово духовно движение, което е имало за своя цел единствено произнасянето на звука и евентуално – временно разместване на въздуха, вследствие на това произнасяне; дума, която изчезва с появата си, тъй като това е било съдържанието й. От друга страна има „първични думи” като „пространство, време, движение, равенство, множество, намаляване, цяло и всички други, които хората разбират от само себе си.”, поради което – ”…липсата на определение е по-скоро съвършенство, отколкото недостатък, защото идва не от неяснотата, а напротив, от пределната им очевидност, която, макар да няма убедителността на доказателствата, притежава цялата тяхна сигурност. Тя предпоставя следователно, че се знае какво се разбира под думите движение, число, пространство, и без да се спира на ненужното им определяне, прониква в природата им и открива чудесните им свойства”[3]. Изглежда първичните думи също са надути, защото тяхната употреба е не само излишна, но и вредна, доколкото тази употреба не дава никакъв резултат, но за сметка на това обезсърчава, подчертавайки с предизвестената си безрезултатност непостижимостта на съдържанията им. Важно е да се отбележи – първичните думи не са специфичен проблем за геометъра, поради естеството на заниманията му, а са по принцип и за всеки човек пределно ясни и разбираеми, поради което Паскал отхвърля всеки опит за изясняване и определяне като безсмислен и смешен. Ясно е, че Паскал не се нуждае от метапонятия. Дали защото се очевидни или защото са непосилни, първичните думи са излишен лукс и Паскал няма търпение да се отървава от тях винаги, когато се сблъска с тях, а той го прави непрекъснато. Той е потопен, той се намира изцяло сред първичните думи, но за него никоя от тях не е нито ясна, нито очевидна, защото всеки път той застава срещу всяка една от тях така, както е стоял удивеният грък под огромното, топло, звездно небе – сам, пръв, разтворен изцяло, и нищо между него и небето. Никоя от тях не е и непосилна, защото Паскал е приел да бъде духовният черноработник, ратаят, за когото няма тежък, нито срамен труд, слугинята, за която има само вярна служба, просякът, който преживява от подхвърленото му. Той не се нуждае от първичните думи, защото ги създава. Създава ги, но не остава в тях, а от тях се оттласква, за да изпълни задачите си, както се оттласква от брега рибарят, за да нагази с лодката си в морето.

_________________________________

[1] Блез Паскал, „Разум и вяра”, София, 2010, изд. Фондация „Комунитас”, стр. 136.

[2] Ibid., цитати в предговор на проф. В. Градев, стр. IX – XXI.

[3] Ibid., „За геометрията”, стр. 107 - 139.

Ноември, 2010

Черната котка

2010-11-10T11:58:00.002+02:00

Западът вече не може да се обяснява чрез/с християнството си. Ренесансът на Средните векове е бягство от, Реформацията на Модерността е бягство към библейски текстове, но днес е бягство без тях. Те просто вече не работят така, както са работели преди и това е една решителна промяна. Секуларизацията, рационализмът (дори с холистичните си отклонения), и фрагментацията на Западната традиция сега правят невъзможна мисията на Книгата на Запада. Дори инерцията към синонимност на Запад и християнство не решава въпроса. Светото Писание и неговите тълкувания говорят вече само на една незначителна по обем част от християнската, разбирай - Западната общност /силно християнство/, докато на цялата останала част от тази общност не говорят нищо. Сегашната не-телесна конструкция на западния човек не предполага наличието в него на обособено място за отглеждане на религиозност, т. е. на място, където да се намира Тотално Другият. Но освен място за религиозност, западният човек вече няма обособени и запазени места за нищо. И тогава – ако Писанието вече не конституира, ако вече не разбира, нито помага да разбереш, не осмисля, нито помага да осмислиш, ако вече не начева, нито помага да наченеш – какво може да го замени, да заеме мястото му?

*

Слънцето напича и ледът се стопява. Срещу тебе ядат лимон и ти потичат слюнки. Как работи Бог /в тебе/?

*

Ирония или не – но все повече и все по-настоятелно глобалният човек се нуждае от метанаративи, от общовалидни формули. Кой и как ще помогне на западния глобален?

*

Важно – възможността, осигуряването на възможността за просмукване на „високите” идеи в живота. Очевидно, Кант не би настоявал на всяка цена „Критика на чистия разум” да се пее в „Черната котка” на Горубляне. От друга страна – между двете явления не може да няма определен синхрон, правила за съвместно съжителство, режим на търпимост. Това означава, че на някакво ниво тези явления си говорят на един общ език, че имат контакт.

*

Никога преди кошмарите на 20 век Човекът не е бил нараняван толкова решително. Случайно настъпили или не, кошмарите на 20 век го поставиха в условията на изпитания, които той понесе физически, но не и духовно – Човекът не издържа тази тотална атака на собствените си основания за съществуване и се срина. Човекът не можеше да повярва, че всичко, което самият той си причинява, се случва в действителност; че е възможно всичко това да се случи по линията на – до тогава се предполагаше това – възходящото развитие на Човешкия дух; не можеше да повярва, че времето, което е текло, което трябва да е изминало, което е трябвало да го отделя от момента, когато е изпълзял от пещерите, всъщност изобщо не е текло и няма да тече. Това е изключително сериозно откритие – да установиш, че още си и ще си останеш парчето първобитно месо, което се бори за парче първобитно месо в привидното обкръжение на претендиращи за междувременно случили се събития като възкресението на Христос, философията на Кант и романите на Джейн Остин, това е голямо и тежко откритие. И тук не става дума за загуба на вяра, на упование. Религиите, надеждите, митовете – всичко остана на заден план, тъй като Човекът със собствените си ръце съгради безспорните основания за усъмняване, не - за отхвърляне на смисъла на съществуването си.
И какво сега може да се прави с този Човек? Няма никакво значение, че кошмарите са преживени, че са зад гърба ни – същественото, единственото важно е кошмарното напомняне, че времето не е текло и няма да тече. Еволюция? Този процес предвижда ли подобни рецидиви? Или еволюцията не се отнася до човешкия дух (който или е в своята цялост и завършеност, или не съществува изобщо), а единствено до човешката физика. Кое е по-добре – да се приеме, че човешкият дух не се развива и сме останали пещерни или, че се развива по начин, който, допуска, прави възможно или предопределя /все едно, с оглед крайния резултат/ сгромолясването му в пещерите?
Възможните варианти: 1/ човекът се развива възходящо, от ниски, „неморални” нива към все по-високи и по-наситени духовни нива, или - 2/ човекът се върти, по-скоро непрекъснато пропада в кръговете на своите жизнени интереси, от криза в криза, или от сблъсък в сблъсък, през състояния на относителна ремисия, (която е само пауза преди следващия сблъсък), но винаги в хоризонтална плоскост, не в градация. Трети вариант? Третият вариант е изобщо липса на варианти, тъй като очевидно пещернякът не е в състояние да изобрети космически кораб, но пък онези, които го правят са в състояние да станат отново канибали.
Кошмарите на 20 век – човешки проблем от първа линия, който изглежда е безсмислено да се обсъжда, тъй като, както винаги, няма какво да се направи.

Ноември, 2010

Присламчването

2010-10-19T16:15:00.009+03:00

Реформация на Реформацията – вместо четири (пет) „само” – само едно „само”.
Само Бог. Бог, който може да е син, баща, дух, мъж, жена, андрогин, животно, нещо-без-плът, видение, предчувствие, с образ, без образ, разпънат или не, земен или небесен, смъртен или безсмъртен, единичен или множествен. Само Бог – онова, което онзи, който търси като Бог, намира – точно това и точно тогава, и нищо повече. Не специални места, не специални писания, не специални нагласи, не специални техники за обезпечаването му, нито специални хора за разгадаването му. Само Бог сега – не предисторията, в която липсваш, нито следисторията, в която също липсваш.
Само Бог – всичко онова, което можеш да си представиш, че ще свърши работа.

*

Неспособен си за секс – възхваляваш платоническата любов. Така съвременните философстващи твърдят, че е дошло времето на тълкуването, обясняването на текстовете, тъй като нови не могат да се създадат.

*

За свършения човек светът е под опис, светът е сбор от свършващи неща, от ограничени, налични-сега количества. За не-свършения – светът е възможност за оплождане; той вижда възможности, а не наличности - светът е една пораждаща се възможност, а не изчерпваща се наличност.

*

Линията на човека – всичко наредено едно след друго, със задължителните – първо и последно. Нареденото време, нареденото пространство, нареденото случване. Линията на човека – как иначе?

*

Присламчване – не е ли това, всъщност, което правят от две хиляди години останалите сегменти от така наречената Западна традиция към евреите и Стария им завет? Просто първите нямат мисия, което ги прави да мислят и да се държат центростремително /дори, когато инстинктивно или съзнателно бягат от това/ - мисията естествено формира център за всичко онова, което не знае какво и защо прави. Или е на 24-часов режим.

*

Омагьосване – раз-омагьосване, омагьосване – раз-омагьосване – кога ще ни напусне омагьосаният кръг на Писанието?

Октомври, 2010

Особеното умение

2010-10-03T10:49:00.011+03:00

1. Извън кръга

Да се излезе от този омагьосан, изтощаващ и безсмислен кръг – има Бог-няма Бог - да се направи крачка встрани от очертанията му, около които зорко бдят както атеистите, така и теистите /и двете групи, всъщност, неразривно свързани с Бога – едните със знак минус, другите със знак плюс/.

След като хилядолетия този спор няма изход/разрешаване, значи той просто трябва да се изостави, поради наличието на системен проблем за решаването му. От друга страна, неговата висящност не добавя екзистенциална прелест, заради която да си струва той да бъде /изкуствено/ поддържан.

Преди двадесет хиляди години Богът не е съществувал за Човека. Има вероятност Бог да е съществувал тогава, зает със съответните си космически задачи, а има вероятност и да не е съществувал, но това няма никакво значение, защото Човекът не го е знаел /ако е съществувал/. С развитието на Човека, Богът се появява за него, взимайки различни форми, превъплъщения, на някой места – като много богове, на други – като Един Бог. Същевременно за част от хората Бог не е съществувал и не съществува /дори на практика да го има/, като определено не може да се твърди, че тази част е по-слабо умствено и духовно развита от онази, за която Бог съществува. На последно място, различните хора имат различни умения – едни могат да рисуват, други да не дишат десет минути, трети да създават музика, четвърти да ходят по въже над пропаст, пети – да вярват в Бог.

Религиозното чувство – едно от особените умения на Човека, което открива Бог на места, където никой не подозира, че може бъде.

След като за Човека Бог му се явява и изчезва в зависимост от развитието му, то важното не е дали последният съществува или не, а развитието на Човека, характеристиките на това развитие, какво в конституцията на Човека прави необходимо и възможно Богът да му се появява, респ., да става излишен. Днес Бог е излишен /освен за хората с особено умение/, защото актуалното състояние на Човека не предполага наличието му. Никой /извън кръга на хората с особено умение/ не знае какво представлява Бог, нито какво може да прави; справянето с живота може вече да става с помощта на сравнително елементарни психо-соматични техники; милосърдието, състрадателността и благодарността в отношенията между хората са сред най-важните практически правила за оцеляване във внезапния, взаимосвързан и взаимозависим глобален свят, но най-вече – необяснимите явления на Земята и на небето, и безкрайността на Вселената/Вселените сега по-скоро възбуждат енергията и творчествата на Човека, а не го смачкват психологически, което да налага Божията намеса. Ако нещата в бъдеще се променят и имаме същата религиозна схема – един нов Св. Павел, един нов Калвин ще предложат следващия актуален революционен вариант на отношенията Бог-Човек.

Както няма Един Красив, а има красота, така няма Бог, а има /състояние на/ божественост.

Няма значение какво и колко е налично около тебе /хора, вещи, възможности, препятствия, разстояния, периоди/ - наличното е измеримо, следователно – подлежащо на изчерпване, ограничена складова наличност. Човекът, който има малко, човекът, който има много, човекът, който има достатъчно – човеците, за които светът става измерим.

Освиенцим е част от човешката история. Но можеш ли да се приготвиш за нещо подобно?

Столът, който си остава един и същ, се вижда огромен на малкото дете, а с напълно подходяща големина на същия, вече станал възрастен, човек. Кой стол е верният?

Сложи на мястото на протестантския Бог Човека и нещата си идват на мястото.

Държиш се така, сякаш някой друг трябва да свърши вместо тебе човешките ти работи. След като си роден, за да умреш, кой друг да свърши това?

Разрохкване на смисъла – дотам с личния принос.

9. Фриволно доказване

Общо частите на човека – тяло, разум и дух. Науката е предметът на разума - това, с което той поради естеството си може да се занимава. След като има и дух, трябва да има и съответен предмет, съответно негово занимание, което по необходимост трябва да е различно от това на разума поради естеството му на дух – т.е., всичко онова, което е от една страна човешко, а от друга – не е предмет на разума. Ето защо религиозното чувство съществува по необходимост, (поради съществуването на духа).

10.

Заниманията със съдбата на християнската религия биха били сега напълно излишни, ако не съществуваше инерцията на западната традиция да разчита на религиозното чувство като на спасително средство за: 1. оздравяването си, и 2. успешно справяне с останалите традиции. Но проблемът днес е, че спасителното средство е запазило само външните си контури, а отвътре е кухо, в най-добрия случай – загнило. В този смисъл – от жизнена важност за тази традиция е дали и до каква степен другите традиции са ангажирани с нея, (доколко тя има значение за тях), или просто я подминават като пътен знак.

11.

Умен ход от страна на Калвин и Лутер, но вече е време да се приключи с това - Западът повече не може да стои на палците си - позата, в която го постави Реформацията - очевидно е изтощен. Разрешенията на реформаторите отразяваха определено състояние на Човека и направиха чудесата на последните петстотин години, но вече са контрапродуктивни и произвеждат истерия, вместо енергия. Въпросът е – и този път ли Западът ще обвърже настъпването на новата епоха с един различен прочит на Стария Завет или ще излезе извън кутията.

12. Естествена религия

Кое религиозно чувство е по-„истинско” – онова, което се изпитва на места, извън големите градове, или в последните? Парадоксът е, че големите населени места, където управляват правилата, и които съществуват поради същите тези правила, налагат необходимостта от естествена религия, от естественост на религиозното чувство, докато усамотеността и отделеността на свободните пространства изискват придържането към утвърдени модели и точни правила за упражняване на религиозната практика.

13. Очертанията на Човека

Няма над, отвъд и свръх Човека. Да твърдиш обратното, означава да заявиш, че той има граници, които са ясни и различими, и които познаваш; че е структура с определен обем и очертания, което, особено отнесено към не-телесните му субстанции, звучи смешно. Човекът е състояния.

14.

Движенията на религиите – движение на бумеранг.

Октомври, 2010

Бог в Ню Йорк

2010-09-30T23:50:00.008+03:00

есеистика, литературни фрагменти
ИК "Стигмати", С., 2010
ISBN 978-9543360949
корица и оформление Румен Евтимов

Надникни в книгата

Още:

Dictum - Разговор на Валентин Дишев с Илко Димитров

Public Republic - Интервю на Людмила Йорданова с Илко Димитров

Литературен вестник, бр. 19/2010, стр. 9, "Предпазливото обговаряне на една непредпазлива книга" - Дискусия-представяне в Национална библиотека "Св.Св. Кирил и Методий"

Три

2010-09-06T23:53:00.007+03:00

Пейзажът е завършен. Налице са всички
необходими орнаменти, а през тях минава
нишката на общността.
Ето -
напрегнати са хълмовете с нужната енергия,
по тях пътеките извиват с премерено усърдие,
а потоците са там, където
нуждите на Слънцето са заявени.
Стадо кози пресича пладнето
и раздвижва синьото на въздуха.
Някъде из хълмовете се чуват
удари от брадва.

Четири
Трите кошници, 2000, Летните съдържания на светлината

Титаник

2010-09-06T22:26:00.006+03:00

След като дилемата смърт-живот не може да бъде предмет на разума, тя има изключително емоционален контекст. Аз не мога да намеря нито логично обяснение, нито логично оправдание, нито логичен изход, различен от този, пред който съм изправен. Това означава, че справянето с дилемата е в моето отношение към нея, което и означава, че то е изцяло в моята власт и моите възможности. Аз мога да изградя такова отношение към тази дилема, което да ме предпази от ерозията на самосъжалението и обречеността; мога също така да се оставя да бъда разяден от тях. Тук аз имам избор и това, че съзнавам, че имам избор, не е илюзия, тъй като единствено аз - и никой друг! - решавам наличието или липсата на това отношение. Единствено от мене зависи също така дали последното ще бъде тотално - като самата дилема, или ще бъде дискредитирано под въздействието на различни обстоятелства. И накрая - ако дилемата представлява сериозен проблем за мене, аз мога да го реша, а ако за мене не представлява проблем - значи дилемата не съществува. На практика характерът на моето отношение, на позицията ми, няма значение освен за самия мене, нито подлежи на конкуриране по стойност с тези на другите. Дали да бъде дълбока религиозна вяра, успешни техники за медитиране или несломимо бонвиванство - това зависи единствено от психо-физическата ми конституция. Сечивото е поставено в ръцете ми, аз го притежавам - останалото е въпрос на умение.

Следващо
Двамата съдружници, 2007

*

2010-07-10T19:16:00.005+03:00

Реалността ли се проявява и като не-реалност или разумното не постига съгласие с не-разумното начало и тя се възприема в две състояния? Искаме да наклоним течност в чаша – ръката се задейства, чашата се накланя, а в нея и течността – еднотактовата пиеса с два акта е изпълнена. Знаем, че всичко това е станало, тъй като: 1. сме го пожелали, инициирайки 2. съответното физическо действие. Защо не можем да приемем, че сме в състояние да инициираме с едно свое желание събитие в друга галактика, което се случва преди или след хиляда години? А най-вероятно правим това, но не го разбираме – “вътрешните” ни сетива, с които верифицираме, могат да отброяват (все още) само до едно. Което преди време е било нула.

Юли, 2010

***

2010-07-08T20:45:00.002+03:00

Когато сме далеч един от друг,
светът загубва цветовете си.
Какво досадно доказателство
за отсъствието на реалност.
Какво досадно доказателство
за наличието на реалност.

Юли, 2010

*

2010-07-08T19:08:00.007+03:00

Няма нищо ново под Слънцето, защото сме затворени, заключени в знанията, усещанията, възприятията на актуалната епоха. В епохата на ловците за тях не е имало нищо ново. Новото се появява със земеделците, което става няма-нищо-ново в рамките на тяхната им епоха, докато не идват градовете, в които няма-нищо-ново, докато продължават да се държат като такива, докато не идват следващите, за които отново нищо-ново за съответното им време. Това е рецепта, която сготвя добре Еклисиаст, така че да може да се консумира и студен.

Ако всяка идея си има актуалното време, което в повечето случаи не съвпада с времето на генериране на съответната идея, това не представлява ли неопровержимо доказателство, че съществуваме – а/ всеки в различно от времето му на живеене, и б/ всеки – в различно от това на другите време.

Ако въздействаш/променяш допусканията на човека – променяш ли същността му?

Юли, 2010

*

2010-07-07T19:10:00.003+03:00

Като казваш Бог – знаеш ли какво казваш?

Когато не си обвързан с отношение към определено, към конкретно божество, определени ритуали, определени формули – тогава ти не търпиш негативите от обвързването с една темпорално и пространствено ограничена религиозна конструкция, избягваш двойствеността на една уникалност, която е приела безпроблемно да съществува наред с други подобни квази-уникалности, сякаш не е докрай такава /за да търпи останалите/.

Религиозното чувство, което не залага на отношение към, а на състояние на – избягва тези проблеми, сваля вътрешното противоречие, елиминира двойствеността. Състоянието на радост, на чистота, на ред, на увереност, на спокойствие, на възторг, състояние на осъзната, градивна и възбуждаща едност с безкрайността и безначалността и с безкрайните им възможности; състояние, което има един-единствен адресат – Човекът, един-единствен извор – Човекът, и един-единствен смисъл – съгласието на Човека със самия себе си.

Състоянието на цялостност – когато Човекът не различава в себе си разумното от духовното, съзнаваното от предчувстваното, телесното от не-телесното, когато вече не вижда, не усеща преграда между себе си и Космоса, не се различава от него, не отличава вече човешкото от космическото – както последното не го отличава в себе си от себе си /което не е нито унизително, нито стряскащо/.

Така, Човекът вече не се нуждае от свой божествен представител, който да опосредява контакта му с Космоса, да му го превежда на човешки език, за да го разбере; Човекът вече не вярва, не се нуждае от вярата си в Нещото между него и Космоса, защото те вече са едно. Не трябва вече да се обучава на специални обноски, да се наглася предварително, не трябва да се преоблича в специални одежди, за да присъства на приема на Космоса, защото вече е у дома си и, ако иска, може да се разхожда в него и гол.

юли, 2010

*

2010-07-06T19:02:00.004+03:00

Метафизическите занимания приличат на следобедната дрямка – човек си почива, отпуска се и се пренася нетелесно в небето за част от времетраенето на сиестата. Когато е активен и върши конкретна работа, човек не може и не упражнява метафизика, не вижда смисъл в това. Наистина, на медитирането около и над неземни проблеми никога не се е гледало с добро око, но досега поне здравомислещите са давали право на живот на селските идиоти, които под различна форма са го правили, тъй като /здравомислещите/ са допускали от жизнен опит, че: всичко е възможно, кой знае, никой не знае, не знаеш от коя трънка може да изскочи заек, и прочее. От известно време, обаче, селските идиоти директно са лишени от територия – неземното е свалено, проснато къде върху маси, къде направо върху земята, и здравомислещите правят с него каквото си пожелаят. Някои го използват на определени етапи и в определени съотношения за различни експерименти, други – за да завиват с него закупени от пазара мазни или овлажнени продукти, трети – за нещо различно. Когато се е отделил от Космоса чрез претенциите на своя Разум, Човекът очевидно не е успял да прибере със себе си всички свои части и знаци за предишната си космическа прилепналост, които впоследствие са се формирали, обособили и ситуирали в небето като отвлечените, неземни въпроси на метафизиката. Връщайки се в изходно положение на единение с Космоса, Човекът с удоволствие и лекота се отървава от тези вече ненужни и вече нищо не значещи негови отпадналости.

Юли, 2010

Като казваш Бог - знаеш ли какво казваш?

2010-07-05T18:48:00.015+03:00

*

Някои хора не могат да обработват реалността и така да преобразуват приеманите от тях твърди части от нея в енергия за поддържане на нормалното си съществуване. Реалността нахлува в отворите на телата им на тласъци и на пристъпи излиза обратно в несмлян вид.

*

Метафизическите занимания приличат на следобедната дрямка – човек си почива, отпуска се и се пренася нетелесно в небето за част от времетраенето на сиестата. Когато е активен и върши конкретна работа, човек не може и не упражнява метафизика, не вижда смисъл в това. Наистина, на медитирането около и над неземни проблеми никога не се е гледало с добро око, но досега поне здравомислещите са давали право на живот на селските идиоти, които под различна форма са го правили, тъй като /здравомислещите/ са допускали от жизнен опит, че: всичко е възможно, кой знае, никой не знае, не знаеш от коя трънка може да изскочи заек, и прочее. От известно време, обаче, селските идиоти директно са лишени от територия – неземното е свалено, проснато къде върху маси, къде направо върху земята, и здравомислещите правят с него каквото си пожелаят. Някои го използват на определени етапи и в определени съотношения за различни експерименти, други – за да завиват с него закупени от пазара мазни или овлажнени продукти, трети – за нещо различно. Когато се е отделил от Космоса чрез претенциите на своя Разум, Човекът очевидно не е успял да прибере със себе си всички свои части и знаци за предишната си космическа прилепналост, които впоследствие са се формирали, обособили и ситуирали в небето като отвлечените, неземни въпроси на метафизиката. Връщайки се в изходно положение на единение с Космоса, Човекът с удоволствие и лекота се отървава от тези вече ненужни и вече нищо не значещи негови отпадналости.

*

*

Ако въздействаш/променяш допусканията на човека – променяш ли същността му?

Като казваш Бог – знаеш ли какво казваш?

Юли, 2010

***

2010-07-05T18:34:00.008+03:00

Какво от туй, че си щастлив или нещастен?
Случва ли се нещо ново, коренно различно,
променя ли се трайно същността ти,
променя ли се структурата ти, когато
преставаш да си равноделен –
бидейки на седмото небе или в калта на ада?
Не, оставаш си човек –
същество, което може,
без да се променя в същност,
днес да бъде труп, а утре – ангел.

Юли, 2010

Продавачът на конци

2009-12-23T20:41:00.032+02:00

поема
ИК "Стигмати", С., 2009
ISBN 978-9543360680
корица и оформление Румен Евтимов

Национална награда за поезия "Иван Николов" за 2009 г.

Надникни в книгата

Още:

Dictum - Илко Димитров за "Продавачът на конци"

ИА "Фокус" - интервю

***

2009-11-10T09:43:00.003+02:00

Есенният лист
Насече лицето ми
Преряза го до въздуха около него
С няколко безшумни котешки движения

Октомври, 2009

***

2009-02-10T07:34:00.003+02:00

Изпълзял тромаво от пещерата,
човекът се възправи решително,
за да се пръска после из въздуха
като глухарче.

Февруари, 2009

Бяло

2008-12-23T19:06:00.018+02:00

избрана поезия
ИК "Стигмати", С., 2008
ISBN 978-9543360512
корица и оформление Румен Евтимов
съставителство и редакция Борис Христов

КАКВО ДА БЛАГОСЛАВЯМ?
Никъде опора не намерих -
с кръвта познавах, тръпнеше ума ми -
всичко бе предчувствие за същност.
Какво да благославям?
Ни Бог, ни смисъл -
не познах страстта на вярата,
нито мъжеството на невярата -
всичко бе предчувствие с лице на старец
и дъх на младенец.

Някой ме изгребва.

Двамата съдружници

2007-12-23T23:40:00.046+02:00

есеистика
ИК "Стигмати", С., 2007
ISBN 978-9543360338

НЕЩАТА

Нещата около мене препятстват връзката ми с Вселената, опосредстват я по такъв начин, че тя за мене престава да съществува. Житейските неща се натрупват, преплитат, падат едно в друго като в елементарна компютърна игра, за да не остане празно място и се изгради докрай зидът между мене и останалия свят. Те имат различен цвят, различна форма, с различна плътност са, както са различни проблемите, които всяка секунда възникват и се развиват. Житейските неща са също така с различна тяга – едните просто те завихрят около себе си с бясна скорост, преди да те всмукнат, да те изчезнат изцяло за миг или за по-дълго, другите танцуват около тебе на добре премерена дистанция, която не можеш да промениш, освен ако самите те не го сторят. Мозъкът ти се хвърля като бясна маймуна от едно на друго, забравил в миг предишното, без да вижда, освен като изплъзваща се сянка, следващото. И каква умора! Каква умора само!

Между мене и Вселената нима нищо. Любовта, омразата, дървото с коледна украса, всичко е само храна, която поглъщам, енергия, която тече между, по-скоро в мен-Вселената. Житейските неща нямат край, нямат и начало, не са остри, нито имат дупки, няма върхове, нито падове - това което се случва, което вече се е случило, или което предстои да се случи, тече в една безформена единосъщна струя, която извира от себе си, трепти като лятна светлина с недоловимо пулсиране; безкрайно деликатно, ала неотвратимо създава отново и отново енергията на Едното. И какво спокойствие, каква чиста празнота само!

Избрани есета:

ПОТОКЪТ
КОГАТО ВЪТРЕ В ТЕБЕ
ТИТАНИК
СТАРИТЕ МАЙСТОРИ
НИЩОНЕПРАВЕНЕ
ВРЕМЕТО ЛЕКУВА

Разчленяване

2001-12-23T23:11:00.018+02:00

поезия
ИК "Стигмати", С., 2001
ISBN 954-9521397

корица и оформление Красимир Апостолов

Субектът поставя екзистенциални въпроси. Дава отговор на
един от тях, като очевидно смята, че отговорите на останалите
въпроси са така свързани с първия, че биват замествани от него.
В самото начало субектът се тревожи от натрупването на проблеми, което
е непосилно. Правилността на този извод се потвърждава от фактическата
констатация в края на сегмента, която по същество обезсмисля поставянето
на каквито и да било въпроси.

Не стига Битието,
не само смисъла или безсмислието на живота,
но и ада - днес и тук,
не е ли много? Как
с товара от месо във черепа оставаме
или липсата на дух е съхранила от разлагане телата ни?
„Наведена глава сабя не я сече“ - но и корона не носи.
Не разбрахме ли накрая, че не тялото ни боледува,
а разума? И че оцелява той,
надмогвайки глада и жаждата
с изящната увереност на бог.
Това да бяхме проумели,
можехме да бъдем силни днес.

Но като в бедствие побягва всеки,
разблъскван от безверие и ужас.

2.

Субектът започва да описва произхода
на тревогите си. Тук значително място
е отделено на резултатите от изненадващото
и обидно несъответствие между актуалните
реалности, в които той е поставен и представите
му за общност между територия и субект. Оказва се,
според последния, че територията към която е
знаел, че принадлежи, всъщност не съществува или
най-малкото не е на това място, на което той е
предполагал че е. Това създава сериозен дискомфорт
на субекта, който се вижда увиснал във въздуха
между земята и небето, закачен само на себе си,
тъй като, както бе изяснено в началото, той е лишен
от небесно съдържание. Допълнително притеснение
за субекта се поражда от сравнението, което
прави с положението на други подобни нему.

Януарското слънце капе над земята, прихлупена
като клепач на труп.
Всеки
следва пътя, посоките на корена си, който
нахлува под повърхността, за да източи
филизи. Единствено ние.
Стоим
забучени в земята с пълзящи сред небето корени.
Може би това не е земята ни?
Вълма от лед, пламтящи сенки, парчета слюда
от внезапни пръски, Орфей
с камшик от конски косми, погнат пред стадата,
земя, разхвърляна по залези и шатри.
Не е това земята ни.
Нашата земя не е земята ни. Евреите
откриха своята, която
сред себе си ги тегли, а ние
тъпчем пръст, която тъпче нас. Не може,
не е истина, че в своя дом
човекът само се разпада
на несвързани една със друга части
и гали с трепереща от страх ръка -
в дома си пришълец. Това е чуждо място,
не наше! Тук
заседнахме преди столетия с тумбестите
си коне. Бе твърде хитроумен залив и
твърде сладострастна дупка за дървените
ни глави. Опитваха се да ни махнат, но
междувременно полепнахме по тесните и
влажни стени на дупката, пуснахме си
корените в шуплите им, та стана нужно с
ножове и огнища да ни свършват. Тук,
по тези краища заседнахме и вече всичко
бе не както трябва. Каквото свършвахме,
бе гнило или загниваше след раждането си
веднага; понечехме ли нещо, бе ясно
отначало, че ще бъде разкривено и недъ-
гаво, излишен, недодялан опит.

България -
това не е място. Това е
отпадналост от Космоса. Тук е,
където водят изкупителните жертви. Тук е,
където винаги живее Йов и вече Бог не е любов.

Това не е формата на моята Родина, както Океанът
не е формата на пясъка, нито яйцето -
формата на птицата. Тук е
мястото на изпитания. Който оживее,
който цялостен остане след България -
остава като Бог.
Когото Тя надвие -
не е дори мъртвец,
не е и сянка от следа за съществуването си.

България - черния дроб на Европа.
Изкуплението.

В началото сърцата ни приличаха на пъпки,
затворени зад тънките листенца,
те бяха в сянката на разума, а много слънце
беше нужно, за да разцъфтят.
Лишен от своето сърце, разумът приличаше
на птица с огромен мах и неподвижен
поглед. Видяха всички - бе грамада, която
земята под себе си разлага, бе Змия, която
отрова от опашката си пие и себе си сама
убива, черен храм, където
влизат изправени, а пълзешком излизат. За
да останем, самите бяхме като тежки миди
с непроницаеми стени, покрити с вонящи
струпеи, с отровни пипала.
Какво бе вътре?

Участ.
Не ни посочи Бог и ние
не разрихме пред нозете Му.
Минаваха през нас и си отиваха
и нито кръст остана, ни перо.

Нямаме кръв, за да станем свободни,
без свободата раждаме уроди.
С една част на душата предаваме ближния,
с другата висим на кръста.
Юда и Христос в едно.

3.

Субектът се ядосва на дадености, като
същевременно си задава риторично въпроси.

Проклета двойнственост!
Проклето сливане, родило
толкова светци и
толкова предатели! Проклета орисия -
да сме разкъсвани
между искрящ възторг и мрачна тъпота,
да сме пияни вечно.
От възторг или униние - да сме пияни вечно.

Но кой
по-близо до смъртта е бил,
кой миг след миг
и край след край
от себе си смъртта е свличал,
кой неверник
до Господа по-близо бил е?

4.

Субектът се шегува с общността, като прави опит
да прекъсне вътрешните си връзки с нея и да се издигне
на известно разстояние над повърхността й, качен на кокили.
В края субектът се радва на образа на общността, като намира,
че недотам достойното му положение кореспондира с незавидното
положение на общността. Субектът очевидно смята, че една
съществена разлика между двете положения би се отразила
негативно както на неговото самочувствие, така и на
цялостния облик на общността.

Бездънна ми е Родината,
прилича на въздух, който вдишваш,
но не можеш да хванеш, или на гущер,
който ти избягва, лишавайки се от опашката.
Разтеглива ми е Родината - от Тук до Незнам Където си,
а може би и по-отвъд.
Другите Родини все някога се свършват -
изпиват ги и хвърлят чашата или ги схрускват
и глътват стритото с окраските, свършват другите,
но моята все няма край.
Каквото и да правиш - не се свършва,
каквото и да не направиш - не се свършва,
толкова е разтеглива.
Другите Родини се пречупват,
прекършват се, също и се пре , но моята Родина никога
не се пре ,
а се усуква, плъзгайки се, къде лази по небето,
къде пляска с крила по буците, но никога не се пре .
Затова другите Родини я гледат, както не биха искали тях
да ги. Което някак си не й,
нищо й няма от това, а и от всичко друго и за това се
обичаме, и за всичко останало с Родината, добре си я
караме.

5.

Субектът прави исторически интроспекции. Той
намира, че развитието на общността е спряло след определен
момент - виж началото на сегмента. Същевременно субектът
обвинява определени емблематични за общността личности, че
не са знаели какво и къде правят. Излиза, че има противоречие,
което нито е избегнато, нито е разрешено, той като не е
възможно тези личности да представляват едновременно достойнство
за една общност, а също да са продължение на подкопаваща устоите
му тенденция. Няма съмнение, че субектът не мисли тези личности
като достойни само за тази общност, а недостойни за всяка останала,
поради което и противоречието се преценява като отстранено.

Да вдъхваш единствено
празнотата на пропастта.

                    Паисий и Левски -
това е последния ни отговор.
Днес затваряме вратата,
две хиляди години след Христа,
толкова и толкова след хан Кубрат,
и толкова след цар Борис I,
и толкова след обесването на Апостола
край пътя за Орхание.
Сега вече
окончателно тръшваме опърпаните корици
на този смачкан том - България.

                    Миналите поколения сториха своето,
сега и ние добавяме лептата си -
все по-стремително
към черната си вътрешност завихря
дупката на участта ни.
Слънцето се изкриви.

Къде сте, кости скъпи,
къде сте? Свободен или луд,
но да изгрее светлина в сърцето и ума ми.
Свободен или луд -
да ме залее чиста светлина
и целя във нея да премина
като след причестяване.
Смъртта какво е?

                    Не се получи,
не стана състояването на народа,
не се оформи другояче масата от хора,
не придоби замислените очертания струпването от тела
с еднаква участ. Паисий каза всичко,
а Левски го извърши и след тях остана
сметта от несполучилите опити.
Но как можеше да бъде друго,
как можеше да бъде друго!
Сега ви казвам - никой,
Паисие, не се отърси от срама и
никой с никой, Василие, не свърза -
нищо не излезе ни от думите, ни от делата.

Все едно, че ви е нямало,
сякаш никога не сте се появявали на този свят, не -
от единия остана
неясно и напълно безполезно
бръщолевене, а от другия - несвързани следи
по кални дворища и по дувари, странни знаци
от някакво безцелно,
наистина безрезултатно шляене
на някакъв безотговорник.
Знайте днес, както сте си знаели и вчера -
все едно, че ви е нямало. Нищо
не сте казали, никой
не ви е чул.

Ако изобщо сте били -
луд ви е сънувал, без да помни, че е спал.

Колко пъти все в началото,
прегазени от толкова
неистови надежди. Колко пъти вече.
Камък върху камък не остана
след поредния възторг.
Като сух и ситен пясък
дните ни се сриват,
започва всичко отначало.

Сякаш няма какво да спои.

6.

Субектът е повлиян от известни актуални
социални неудачи. Той отново заявява съществуваща в него
заблуда за едно различно поведение, което говори или за
натрапчивост на определени идеи, или за особено успешно
прикриване на действителността, което не позволява дори
проникновения.

Някой махна оловния похлупак. Някой
с блуждаеща длан отмести оловната плоча
над врящата смес
и блъвна навън.
Не пара свистяща,
не помитаща всичко разкапано струя,
побеляла от страст и от воля,
а отровни, кафяви потоци от слуз,
пълзящи надолу към овъглените дънери,
вълма жълтеникава смрад, покриваща бавно небето.
Отново покрива небето.
Когато срещнеш човек сред стадо овце,
са нужни усилия да не го назовеш овчар.
Щом поетите не прославят -
това означава, че народът е мъртъв.
Никой от твоите поети
с ясна и спокойна гордост не се назова
плът от плътта ти, Българийо.
Никой
в щастливи песни не възслави кръвта си.

7.

Тук субектът окончателно се разделя
с последните си илюзии и в синтезиран вид отписва
от реалността общността и нейния постамент.

         Не става нищо от тази територия.
Вълшебната земя е запечатана
с непроницаемо-безцветно-черен
човешки слой от
сплетени една във друга
парализираща отрова и
преобразуваща киселина.
Каквото тук попадне -
печално завинаги свършва.
Не става нищо върху тази територия,
само се несбъдва.

Блажени българите, защото тяхно е
царството небесно.

Ако тази земя и този народ са
плодовете на кръвта
                                        на Първите ни мъртъвци -
какво всъщност е било в главите им?
Кого е мислил през вихъра от пътища Бенковски,
а Бачо Киро, а изкланите по църквите и по стърнищата.
Коя територия и кой народ,
каква България е била
в главите на тези нещастници?

                    Всичко свърши.
Стана ясно,
след Левски вече стана ясно -
тук свърши всичко.

Режеха високите стари тополи по „Бъкстон“, дървета
с широки стволове и разклонени корони.
Помислих си, когато вече ги нямаше -
свободен съм сега да си ги представям,
напълно съм свободен да ги рисувам във въображенията си,
където те неусетно се променят.

                    Възторгът ни
над нас да се простре се сили, но сетне
обратно в разума се свлича, натирен
в блатото на вечните съмнения
от своето съмнение, че съществува. Така,
вместо да сринем стената - бавно се вписваме
в лицето й,
изографисваме я.

8.

Изненадващо субектът прави опит за бурно
възстановяване на позитивни отношения с общността,
като предлага и конкретни действия в тази насока.
На първо място намира, че основата за развитието
на този процес е превръщането на отделните единици
в общността в самостоятелни и отговорни елементи,
които успешно противостоят на негативните течения,
които я разграждат. На следващо място субектът
предлага пълноценното усвояване на общността,
което се очаква да доведе до усвояване на нови
мощности, а чрез това - до сътворяване на преобразена
общност.

Да не позволим сега България да ни надвие!
Да не позволим през нас като през тор
с копита тежки да премине, да ни погълне
за утайните си цели. Затова -
да употребим сърцата си, на мелници да ги превърнем
и България да стрием ситно.
Непоносимата и нечовешка нощ
от нас Избраници направи.
Невяра и любов - това е мостът, по който ще преминем.
Любов-невяра - над всяка тайна, над всеки хоризонт -
дамоклевият меч, сплавта на Новата Вселена,
сечивото, което оцелява. Любов-невяра -
двете половини на цялото.
                    Не през огън,
не през меч минаваше животът ни,
а през пепел и през гроб без кръст, така че
само бъдещето ни остана.
                    От презрение и хлад
бе станал разумът ни боздуган с безстрастни
шипове и непроницаема главина, бръснач
с опасно острие.
                    От толкова стоене в преддверията на света,
от толкова встрани,
извън,
отвъд - брояч небесен разумът ни стана,
отмерващ точно слънчевите часове,
не само часовете на нощта.

С каквато смъртоносна мощ бе празнотата,
стремежът е сега с такава сила.

                    Ще лумне огънят-любов и отровната земя ще изгори.
Нагласете сърцата си на мелници,
сърцата пригответе - земята си да стрием,
да я смелим фино, в храна да я превърнем.
В храна -
в погача тека от води небесни и небесни стъпки,
в лека питка -
през Вселената да се търкулне.
Ако Родината ни вън от нас не е, ако я няма,
да я сградим във нас. Ако сме мъртви в нея,
а се раждаме отвъд - да я направим в нас,
тъй както стават храм молитвата и двете ни ръце.

Полагаме земята си пред нас, както
нас Вселената полага.

9.

Субектът намира разрешението.
Очевидно е преживял лишеността си от емоционално обособена
общност (наречена по-горе Родина) и се предоставя за
всеобщност. Тази модерна възможност осигурява на
субекта пълноценно развитие на творческите му сили и
безпрепятстваното им реализиране във всяка точка на
пространството. В процеса на намиране на разрешението
субектът установява ретроградността и сантименталния
привкус на предходните си привързаности, както и
неоправданото излишество от усложнени отношения с
обект (общност), който вече по принцип не формира
условията за неговите изяви.

Огледай го!
Роден от жена - до смъртта си остава зародиш,
обвит в плацента, която с бавна отрова захранва.
Да можеше с твърда ръка да смъкне от себе си тази
прозрачна обвивка - но не - бидейки плод неузрял,
крехък опит за същност - той се възправя с цял ръст,
за да моли убежище и пощада.

                                        Защото да вярваш вън
                                        от сърцето си, значи да просиш.
Той прави от своята немощ Олимп,
по който посажда богове и богини,
готови в решителен миг да извършват това,
за което той е безсилен.
Наместо да стане разтворена длан, над която
Естеството възлива нещата - той вярва!
Наместо да бъде път необходен,
хоризонт на Вселената - с нова слабост
слабостта си зачева.

Да, не всеки има съдба да израсне
за кръста с пироните.
                    Сетне, умиван
в сълзи, беззвучен да мине по пътя; не всеки
има съдба да посочи кръвта си с венец
и се слее прозрачен с небето.
       Но
       и не всеки би крил силуета си в блатото.
       Не всеки търси с усърдие ада,
       за да отглежда в ума си
                            безкрилите ангели.
       За това -
       без позоваване вече.

       Да се видиш подобен на себе си -
       не е ли това тъканта на стремежа,
       прастария вътък.
                           Да се видиш подобен,
       страстно подобен с безкрая -
       не е ли това
       срещата.

Трите кошници

2000-12-23T08:50:00.102+02:00

поезия
Изд. "Лодос", С., 2000
ISBN 954-9931315
корица и илюстрации Евтим&ДИЯ-арт

ЛЕТНИТЕ СЪДЪРЖАНИЯ НА СВЕТЛИНАТА

На Емилена

Едно Седя върху скалата...
Две Видяхме заедно...
Три Пейзажът е завършен...
Четири Гледайки се...
Пет Но отстрани са видни само...
Шест Само стремежът остава...
Седем Хълмовете ме коват...
Осем Но повърхностите са едно...
Девет Птичата песен...
Десет Наистина не би трябвало...
Единайсет Видях, как сърцето ми...
Дванайсет птица съм...
Тринайсет Разумът е на върха на...
Четиринайсет И в една августовска...
Петнайсет Това небе...
Шестнайсет Една пчела...

ВСИ СВЕТИИ

На Иван Теофилов

Едно В тези хълмове са...
Две Хората от селото...
Три Луната просветва...
Четири Свещеникът...
Пет Мърляво село...
Шест Всяка сутрин...
Седем Планината започва...

ТРИТЕ КОШНИЦИ

На Румен Евтимов

Едно Тези пасторални мигове...
Две Все по-ускорено...
Три Виждам...
Четири Преминавайки...
Пет Птицата е между...
Шест Звънките и отчетливи...
Седем Мечтая...
Осем подскача в небето...
Девет При залез...
Десет Светлината на дворната лампа...
Единайсет козата...
Дванайсет Понякога...
Тринайсет Есен е...
Четиринайсет Човек се прекрачва...
Петнайсет ?

Паркът

1999-12-23T07:58:00.117+02:00

поема
Изд. "Лодос", С., 1999
ISBN 954-993103X
художник Слав Даскалов

Годишна награда на Сдружението на българските писатели за 1999 г.

На Емилена

І.

Две години този парк ме обзема,
изпълвайки с растяща тежест всеки ден до днес,
когато пак се връщам.
Мислено?
А бях ли там
физически, оставяйки следа сред него, та някой
случаен минувач да я съзре
или животно в нея да се блъсне
като в прекършен клон?
Сега се връщам сред онази сенчеста гора,
приличаща на катедрала.
Две редици
засадени близо едно до друго дървета,
с високи, източени стволове
и сплитащи се във върха корони,
под тях пътеката,
посипана със сивкав пясък,
която свършва и започва
с началото и края на редиците дървета.
От двете им страни стои гората,
с преплитащи се слънчеви лъчи и сенки.

Това бе всичко. Не.
На път към нея
минавах покрай езеро с индустриална форма.
Водата му трептеше, правена
на отшумяващи вълнички
от гмуркащи се патици и падащи листа.

Достигнах полусянката на свода и бавно
започвах да навлизам между мълчаливите,
еднообразно прави и блестящи
от въздуха около тях дървета.
Всяка крачка бе процеждане
през тягостно съпротивляваща се тъкан.

Въздухът бе ведър.

С последното дърво
пътеката плавно се стопява
в разположения перпендикулярно път.

ІІ. Послание на времето...
ІІІ. О, Майко...
ІV. съсредоточавайки...
V. Стоя сред парка...
VІ. В онези мигове...
VІІ. Така яростно и в хор...
VІІІ. Да съществуваш в себе си единствено...
ІХ. Като бясна маймуна...
Х. Отиваме ли си крайно...
ХІ. Излизайки неотвратимо от земята...
ХІІ. По-бързо, по-бързо...
ХІІІ. В светлината имам свободата да съм...
ХІV. Всеки се стреми към...
ХV. Не земята под краката, а земята в кръвта...
ХVІ. Безпогрешно...
ХVІІ. Да изречеш докрай...
ХVІІІ. Бялата светлина е зидарят...
ХІХ. Съсредоточеност...
ХХ. Чувстваш в съществото си...
ХХІ. Наведа ли се да търся...
ХХІІ. Като денонощие...
ХХІІІ. Натискам педала на сърцето си...
ХХІV. Като нещастно и безумно влюбен...
ХХV. Заключени между началото и края си...
ХХVІ. Всяка твар...
ХХVІІ. С тези сетива и този разум...
ХХVІІІ. Слънцето осветява човека...
ХХІХ. Паркът...
ХХХ. Да не оставам...
ХХХІ. Хвърлям камък...
ХХХІІ. Любовта е нишка...
ХХХІІІ. Ако при всеки поглед към небето...
ХХХІV. Ромб...
ХХХV. Светът е две преплитащи се части...
ХХХVІ. Ветрило, от което като пеперуда...

юли 1997                         септември 1999
Дриберген                                                        София
Холандия

Вселена по здрач

1998-12-23T23:55:00.035+02:00

поезия
Изд. "Свободно поетическо общество", С.,
1998, ISBN 9547280058

В безкрая съм,
а по стъклото преминава пукнатина.

Добрата стара жълта лампа...
Бог е...
Никога...
Нощта е цветна пъпка...
Винаги е времето на закона...
Вселена по здрач
Човек се ражда и остри сетивата си...
Аз съм между цветето...
Изкачи се на летището...
Наистина...
Ръка в ръка вървим...
Блесна ми слънцето...
На просеката
През града крачи смъкващ се човек...
Съчетаност...
Измуча на бара някакъв стар негър...
Ето...
Някой, но съвсем непознат...
Неусетно се стопляш...
Молитва за нова земя (поема)

Обратен водопад

1995-12-23T21:45:00.075+02:00

поезия
Изд. "Свободно поетическо общество", С., 1995
ISBN 954864214Х
художник Стефан Десподов

Посвещавам
на жена си Емилена

I

Европа, следобед
Отнет от пейзажа...
Луната
„Тодор и леля му - магьосница“
Айсбергът
Времето на голямото отдаване...
„Майка престъпница“
Преминава безлично време...
„Петкана забравя детето си на нивата“
Следващото стъпало

II

Не бе любов...
Розата се приближава...
Гласът ти...
Червена точка...
Небето ражда гръм...
Обич моя...
Бе радостта на богове...
Ти идеш към мен...
Телата ни са пълни със любов...
Когато си далеч...
Няколко капки дъжд...
Като месия ти минаваш...
Нали не е смърт?

III

Тежат ни безнадеждно
Ти си няколкото стиха...
Как звучи песента...
Пламъкът, който изгаря...
Глътка джин...
Какво прегръщаш...
Колко е студено...
Камъкът...
Това е лист...
Тъмнината узрява...
Пръстите ти докосват...
Чувам различни звуци...
Вече е късно...
Небето е хоризонтално...
Толкова много...
Кое обединява света...
Блести януарската нощ...
Какво да благославям...
Така се стича само...
Не самота - изпълва ме смърт...
Преминават през града...
С енергична фуга...
Свърши обряда...
И смъртта ми...
Ти - гърне за вино и помия...
Разбърканите чаршафи...
С известна припряност...
Древен вятър...
С прораснал през черепа бурен...
Човек се ражда...
Въпросът
В тишината на черепа...
С едва надничащ над плътта си разум...
Над мен неизменно звездите блестят...
Дървото

Някакво заглавие

1994-12-23T08:26:00.016+02:00

проза
Изд. "Перо", С., 1994
ISBN 9544480161
корица Румен Евтимов

     Човекът от Вавилон чу глас отнякъде:
     - Искаш ли да знаеш кой си и откъде идеш?
     - Не - отговори човекът, - какво ме интересува?
     Гласът не се чу повече.
   Човекът от Вавилон не знаеше, че това беше негов втори глас, тъй като имаше психическо заболяване, но също така не знаеше, че чрез него говори Някой. От него щеше да разбере, че началото на света бе - Голямото Изчисление - тогава е било предвидено всичко. След него е бил Големият Взрив. От Големия Взрив са произлезли Първите богове - Буда, Зевс, Перун и Адам. Тези богове са дали живот на Вторите богове - Първия син, Втория син, Третия син, Мохамед и Ева. Тези последните са дали живот на американците, евреите и чувашите. Тези последните са дали живот на всички останали. Тези последните са дали живот на животните с мозък. Тези последните са дали живот на животните без мозък, растенията и писателите. Тези последните са дали живот на мухите, комарите и божите кравички. Тези последните са дали живот на божите теленца. Тези последните са дали живот на търговците и вощениците. Тези последните са дали живот на политиците. Тези последните не са дали живот. Животът, понеже не спира, е бил пренесен на факел от лекоатлет между вощениците и хомосексуалистите. Тези последните си дават живот на себе си. Пак има прекъсване, но живота не спира, а се пренася на факел от вощениците на генералите, където се извършва Малкия Взрив. От Малкия Взрив са произлезли всички малки неща.
      Това бе истината, но човекът от Вавилон така и не я разбра, защото не бе пожелал.

Приказки за Попо

1992-12-23T18:51:00.023+02:00

книга за деца
Изд. "Аргес", С., 1992

художник Елисавета Мусакова

ЗА ИЗМИСЛЕНОТО И ЗА ДЕБЕЛИЯ КРАК

Няма никакво съмнение, че един истински сладолед е сто пъти по-добре, отколкото цял сандък с измислени диаманти. Само че не е съвсем така. И ти знаеш това много добре. Знаеш например, че след като изядеш един, два, три, четири, пет – ей, престани! – сладоледа, не би имал нищо против шепа измислени диаманти, шапка невидимка или най-малкото да си велик измислител на приказки. Всъщност излиза, че един истински сладолед е равен на едно измислено нещо. Важното е, че всяко от тях си има мястото в главата ти. Ти не гледай, че е малка – или поне по-малка от кофата за боклук. В нея има място за повече неща, отколкото във всички кофи за боклук на света, взети заедно, например. И това е така, защото ти можеш да измисляш каквото си искаш. Ето – сладоледът си е същият – даваш стотинките и ти го дават такъв, какъвто някой друг го е направил, докато измисленото нещо можеш да си го направиш ти, както си пожелаеш, и да правиш с него каквото си пожелаеш. Освен това, ако неизмисленото не е достатъчно смешно или поне малко умно, ти можеш лекичко да го поправиш с измислени неща – как сам ще се сетиш, когато му дойде времето.

Неудобството идва, ако смесиш измисленото с неизмисленото и не ги поставиш там, откъдето си ги взел. Тогава ще настъпи объркване, в което или ти ще си изпатиш по някакъв начин, или измисленото – което е все едно. Ако решиш, че истинският сладолед е измислен, при опита ти да го поправиш, добавяйки още зелен, кафяв, розов или бял, можеш да се оплескаш по такъв начин, че да те е срам най-малко две минути.

И все пак измисленото помага. Не че лекува като точилката и аспирина, но запълва онези дупки около тебе, които са оставили истинските неща. Защото около всяко истинско нещо има празно пространство, което ти запълваш с твое измислено нещо. Така си правиш свой свят. И когато някой дебел и мръсен крак дойде и ритне истинските ти кули от дърво, остават да стоят измислените от тебе, тъй като тях само ти можеш да видиш.

Докато отново не наредиш истинските, правейки дълъг нос на дебелия крак.

ПОПО

КАК СЕ ПРАВИ КЪЩА В КЪЩА
МОМЧЕТО, ПОПО И ЖИРАФЪТ
КАК ДА СЕ БОРИМ СРЕЩУ УЧИТЕЛИТЕ

МОМЧЕТО, ПОПО И ПЛЪХЪТ
ЗА ПОЛЗАТА ОТ НЕПРЕКЪСНАТОТО ПРАВЕНЕ НАПУК

ПОСЛЕДНА ЧАСТ, ИЛИ МОМЧЕТО, ПОПО И ГОЛЯМАТА ИЗМИСЛИЦА

Опит за определение

1989-12-23T19:15:00.050+02:00

поезия
Изд. "Български писател", С., 1989
художник Весела Бракалова



Опит за определение
По дяволите...
Свободата, любовта...
Познаване
Нощта
В тъмната, несъбудена още къща...
Настроение
Веригата
Не зная...
Стоящият на морския бряг
Отиване към лабиринта
Посвещения на Е. - 1, 2, 3
Разумът
Цялата нощ валя топъл дъжд...
Сняг пада...
Време за всичко
Участие
Неоптимистични размишления за човека като стъпало
Посвещения на Е. - 4, 5
Самочувствие в бъдеще време
Модел
Няма чудо да стане...
Обреченият на тайни
Посвещения на Е. - 6, 7
Огледай го...
Могъщ и ярък е гласа на битието...
Словата
Решено е...
За майстора

Времето лекува

1980-09-09T17:32:00.007+03:00

Когато казвам, че времето лекува - всеки го казва поне два пъти през живота си - при смърт на близък и при нещастна любов, - сигурно имам предвид, че се надявам физиката ми да надмогне разума и емоциите ми. В подобни случаи очевидно предпочитам да гледам на духовната си половина като на по-непригодната за реалния живот, осланяйки се дълбоко в себе си на физическата да изпълни изконната си роля на доказано верен бранител на цялостната ми човешка същност, предвидим съюзник, който и този път ще пренесе на своя здрав гръб очаквано слабоватия дух през дълбоките води на житейските несгоди. От историята знам, че се броят на пръстите на едната ръка изключенията, при които първоначалната реакция на дадена смърт или не-любов се запазва непроменена през съответното земно съществуване, а от собствения си опит - че с годините непоносимата мъка, която съм усещал в началото като неотстранима част от мене, неусетно се стопява, преобразувайки се в тъга, за да се нареди накрая до другите по-бледи или по-ярки спомени, които паметта ми съхранява, доколкото може. Разпространеното обяснение тук е, че по този начин Природата ме спасява. Но моят въпрос е коя Природа - моята или някаква друга. Ако е моята Природа, то за мене е крайно смущаващо откритието, че в собствения ми дом - моето Аз, управлява някой друг, и то съвсем не онзи, който поне формално е обявен за господар, а именно моят дух, поради което - вместо да се самоубия или отида да живея в пещера, както повелява актуалното ми духовно разположение, аз постепенно се връщам към обичайния си делничен ритъм. Ако Природата не е моя, а нечия друга, то коя е причината за тази заинтересованост от успешното преживяване от моя страна на съответното събитие? И изобщо кое ме оживява - нечия Природа, моя или чужда, или моят дух? Очевидно знам твърде малко за себе си. Кога бъркам? - когато съм убеден, че няма да преживея загубата, или най-малкото това ми е повече от безразлично, или когато след време не мога да си представя, че съм изпитал това чувство? Тъй като съм убеден, че и в двата случая не съм заблуждавал нито себе си, нито околните, трябва да установя какво е пречело да прозра, че онова много силно чувство е също толкова временно по характер, колкото например парването по кожата с пръски жив огън или убождането на трън. Ако в действителност отношенията към събитията са доминирани от духа, то трябва да приема, че в един от двата случая - на непосредствена реакция на тотално поглъщане от събитието и на последващото й размиване, духът ме е въвел в заблуждение - когато недвусмислено ми е обещавал болката по загубата да ме съпътства до края на дните ми и когато с подчертана лекота подрежда тази скръб в редицата на избледняващите спомени. Ако обаче не съм бил подведен умишлено от духа, то очевидно следва да приема, че той просто не е лидерът - един водач не би позволил дори в подобни мигове преценката му за събитията да бъде замъглена, на практика изкривена до степен на пълна загуба на възможност за ориентация. Допускам, че не бих искал да повярвам, че физическата и духовната ми половина са подвластни на едни и същи закони - че духът ми се изтощава от прекомерно натоварване, както и тялото ми, и че физиката ми вижда в бъдещето, възпроизвеждайки съответните съпротивителни тела. Китайските мъдреци са изразили това пределно точно: "Не можеш да стоиш продължително време, изправен на пръстите на краката си". Не мога (не е здравословно) да бъда безкрайно дълго само тъжен, нито само весел, не мога да поддържам твърде продължително време едно и също състояние на духа, така както не мога да поддържам непрекъснато едно и също темпо за моята физика. В определени моменти и за ограничено време духът може да компенсира със собствени средства временни пропуски на физиката и така да реши съответната задача. Същото впрочем може да стори и физиката на свой ред. Във всички случаи обаче реалността работи в мене, пререждайки непрекъснато отношенията ми към външните събития до степен на актуалност и по важност. Доколко и как участвам в този процес? Тук очевидно не играя водеща роля; също така обаче отказвам да виждам себе си в битността ми на анестезиран до безжизненост пациент, когото Времето-демиург лекува ту със скалпел, ту с мехлем, и който се събужда от упойката, без да е разбрал какво точно се е случило със заболяването му. Бих предпочел, ако в мене протича някаква промяна в отношенията към събитията, които са ми се случили, това да става с мое участие, а не с предпоставеното ми съгласие. Протичащото време влага в мене нови събития, но би трябвало аз да съм този, който в крайна сметка ще реши кое от тези събития ще изгуби първоначалната си стойност за сметка на някое от възникналите впоследствие. Тъй като обаче решенията отново вземат моя дух и моето тяло - всеки на своето място и със своята роля, - то следва да се заключи при очевидната липса на примери за обратното, че за пореден път формираното у мене ново отношение към съответното отминало събитие ще се окаже неточно. Но така именно лекува Времето! Времето е, което обема събитията и отношенията към тях, и поради това - единственото място, където установявам - желаейки това или не - повторяемата не-съответност на моите отношения към събития, в които съм бил въвлечен. Без съмнение това автоматично снема от реакциите както вкочаняващата фаталност, така и обидната фриволност.

Двамата съдружници, 2007

Нищонеправене

1980-09-09T17:29:00.006+03:00

Нищонеправенето е попипване, подхващане на каквото и да било – занимание, при което съзнанието се плъзга покрай, през каквото-и-да-било-то, без да прониква в него, без да го обхваща синоптически. Нищонеправенето е състояние на духа. То не е моментна реакция подобно на зачервяване от силен огън, или на охлузване, това е трайна промяна, възвръщането от която изисква много енергия и време. Това е болестно състояние, при което – най-общо, психиката е в състояние на ступор, „агресивна” разсеяност, предизвикано от липса на актуална „играчка”; психическата енергия е лишена от обект - фокус, и се мята в пространството като маркуч под напор, откъснал се от накрайника за напояване, втъване в потока от събития с известно чувство за несъгласие и с усещане за инерция, което прогресивно намалява. В очакване на подходящото време и подходящото място. Но, наистина но, това състояние на очакване или по-скоро на допускане настъпването на бъдещо събитие не е онова, след което заслужено идва постъпването, придобиването на плода на усилията, намирането на вярната посока, откриването на правилния път; това е стоенето насред полето и нещо те каца, нещо те жили, нещо ти ухае. Но, отново но, това стоене не е жадността за слънчевата светлина, разтворените ноздри за уханието на мащерка, не е мозъкът, направен на бокал, за да съдържи всяка капка на Вселената, това е безизразното пребиваване-ту-тук-ту-там на подхвърляно от водите есенно листо, гипсовите отливки на хилядите пресичащи, застъпващи се разнопосочни стъпки в калта на автогара. Разбира се, може да се твърди, че тази само на пръв поглед непродуктивна вторична разсеяност на практика превъзхожда по дълбочина и по стабилност на резултатите обичайния тип разсеяност. Разсеяността на нищонеправенето е слабост, а не сила; само изглежда проява на мъдрост, но на практика е оглупяване - наподобява на тоталната разтвореност на будистки монах в реалността, но е повърхностният полет над листовете на слабия ученик. В очакване на подходящото време и в търсене на подходящото място – минават дните ти, като че отмяташ досадното задължение на актуалното живеене в предвкусването на истинското съществуване.

Следващо
Двамата съдружници, 2007

Старите майстори

1980-09-09T17:27:00.006+03:00

Какво лекомислие наистина – да гледаш на старите майстори като на навяващи носталгия вехтории! В нашите представи развитието на литературата следва развитието на отделния индивид. И така – старите майстори са така неумели и неуки, колкото пеленачето, ние – живите пишещи, сме зрялата възраст на литературата, а неродените още без съмнение представляват беловласите мъдреци, от чиито уста капят окончателните истини на цялото човечество. В литературата обаче няма минало, сегашно или бъдеще време, единственото деление е на добри и лоши парчета. Перманентната модерност на добрата литература произлиза от характера на взаимоотношението Човек-Космос. Безкрайността на Космоса, която се самовъзпроизвежда и саморазгръща, непрекъснато актуализира Човека, поддържайки го в същата степен на съмнения и неудовлетвореност като преди десет или десет хиляди години. Малко е да се каже в този смисъл, че човекът не се е променил – това не е същественото. Пещерният човек между неговите бизони е огледално копие на съвременния човек между бялата му и черната техника, при което разликата в обкръжението им не е разлика в нивата, та предходното да е по-долно от следващото го, а механична смяна на обектите. Отвъд бизоните има също толкова неизвестни, колкото и отвъд бялата техника – просто хоризонтът за пореден път се е отдръпнал с една или няколко крачки, по-точно с толкова, с колкото човекът е напреднал. Следвайки ритъма на отместването на хоризонта от Човека - винаги на еднакво отстояние един от друг, като че танцуващи блус, не танго с неговата пулсираща дистанция между партньорите, - литературата копира предходните си състояния и така се пренася през времето, с едни и същи редуващи се гримаси на лицето. Все пак като сега-съществуващ аз поставям около себе си – от лявата ми страна – старите майстори, от които ме разделя тяхната смърт, и от дясната ми страна – неродените майстори, от които ме разделя тяхното раждане. Въпреки наличието на посочените преди малко разделителни линии ние всички населяваме една и съща територия на времето независимо от конкретните периоди на фактическото ни пребиваване на Земята - нашата територия, - което е и предметът на самата литературата, хербаризираният Космос. Правейки литература, аз снемам Космоса и го поставям във вид на стрък планинско цвете или на голяма полска пеперуда между твърдите корици на моето Аз, правейки го възможен и достъпен не само и не толкова за мене, колкото за тези, на които представям своята колекция от най-различни растения и насекоми. Правейки литература, също така аз изваждам карфицата от гърдите на Човека и му вдъхвам живот, за да напусне той мъртвешкото пространство на материята и се настани несмущаван между звездите, където е неговото място и откъдето е отнеман против волята му. С Космоса между кориците и Човека между звездите аз решавам своята лична задача, с която съм бил създаден. Прелиствам книги на старите майстори и виждам как всеки от тях е градил своята част от Великата човешка стена, попълвайки със знание и енергия отредената му за градеж празнота между два съседни градежа. И никой никога не е събарял чужд градеж, защото Великата стена е минавала като тревожно послание през главите и сърцата им, като зов за съзидание, на който те са откликвали, изцяло предоставяйки се на своите части от Плана и на положените в дланите им сечива. Така не съществува най-добре построена част от Стената, най-висок връх, най-добър текст, защото ако Стената не е построена, не съществува и съответната част, а ако Стената вече съществува, то тя е изградена от функционално свързаните и подчинени на общия и единен замисъл отделни нейни части, при което последните загубват окончателно самостоятелността си. Аз не се замайвам нито от височината на върховете, нито от дълбочината на пропастите на старите майстори - всеки има своя уникален собствен път, успореден на всички останали пътища, събиращи се отвъд безкрая.

Следващо
Двамата съдружници, 2007

Дървото

1980-09-09T09:34:00.002+03:00

Ще кацне птица някаква.
Изтича времето. За да посочи пътя
се яви светлика - разум. Сега
и той изтлява. Главнята
е заровена в пръстта сред жал и сълзи.
Премина времето през съществото и нищо
не остана. Преминаха и вещи и нищо
не остана в тях. Яви се разума,
но като плод сърцето натежа
и сбран в него към тихата земя
животът ми лети.
Ще кацне
птица някаква. Но защо като плод?
През жилите тече онази светлина,
която ражда плодове и разцъфтява клоните,
отделя миг от себе си
и ражда плод, стаява се
и клонката олеква. Отделя плод,
а тя оснава да блести. Времето изтича.
Бе част от теб живота ти,
сега съзрява към пръстта да полети.
А ти отново се стаяваш
за нови плодове

Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T09:33:00.003+03:00

НАД МЕН НЕИЗМЕННО ЗВЕЗДИТЕ БЛЕСТЯТ,
а моя разум ту във мен е, ту навън.
Загубих ли увереност или духа ми
е бил гримаса, маска на плътта
                                                възправена
до себе си? Наистина, какво съм бил -
убежище на дух или свърталище на кръв и косми?
И как оставам -
като следа от разтревожено ходило
по сипкавия пясък или съм знак
заклещен в разума, през времето проточил врат и взор?
Преди човек бе брънката,
в която цялата верига се извива,
бе свойта сянка и сянката бе в него.
Сега
съм само аз така, че само аз съм.
Каменоделецът би казал: „Огромен чук разби скалата
и земята се покри със люспи“,
Певецът пък: „Мелодията секва,
заглушавана от крясъци.“

Изтича времето,
оставям хаоса си в нозете Му.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T09:32:00.003+03:00

С ЕДВА НАДНИЧАЩ НАД ПЛЪТТА СИ РАЗУМ,
човек е бил затвор без стражи, свободно
прекосяван от безкрая. Разтворен
като плащ между звездите, той е отдавал себе си
и е оставал цял или Космоса го е препълвал,
но е оставал пак единен, блестящ
от тази несмущавана всеобщност.
Сетне разума се възправя и човека
се дръпва от Космоса, сляга сред себе си.
Исус бива предаден на смърт
и човека се дръпва още повече.
Лишен от старата опора
залита с растящо отклонение от центъра,
присвит като след удар. /Погледна нагоре и не видя
Космоса,
погледна в себе си и не се видя/.
За да остане,
срива от плещите си небесния товар
и се накланя, намирайки опора в друга накланяща се
същност.
Така,
пред прага на новата всеобщност смъртта заварва
сноп,
а не отделен стрък.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T09:31:00.003+03:00

В ТИШИНАТА НА ЧЕРЕПА слагам
предчувствието и времето.
                                           Какво бе онзи стремеж
да се впусна сред сенките като в свой дом -
сякаш бе подсказало нещо, че те се раздвижват
                                                  разлюлявани от дъха
ми?
Ако има съотвествия, те са зад черепа. Там
ще преживея сетните тласъци, родилния напън.
Зад черепа, където няма изгреви,
но няма и сляпа плът.
В предтишината.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

Въпросът

1980-09-09T09:30:00.003+03:00

Не стига Битието,
не само смисъла или безсмислието на живота,
но и ада - днес и тук,
не е ли много? Как
с товара от месо в черепа оставаме
или липсата на дух е съхранила от разлагане телата
ни?
„Наведена глава сабя не я сече“. - Но и корона не носи.
Не разбрахте ли накрая, че не тялото ни боледува,
а разума? И че оцелява той, надмогвайки глада и
жаждата,
с изящната увереност на бог.
Това да бяхме проумяли, можехме да бъдем силни
днес.
Но като в бедствие побягва всеки разблъскван
от безверие и ужас.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T09:29:00.003+03:00

ЧОВЕК СЕ РАЖДА тъничък като листо.
Между въздуха и мозъка му сякаш няма разстояние
и върху слънцето направо сърцето му изтласква.
Пораствайки, човек набъбва, овалван в лепкаво тесто
от неузнаваеми причини и последствия.
Той прави опити да се отърси от тестото,
но то залепва там, където се допре, извайвайки
между вещта и тялото му айфелови кулички.
Преди смъртта тестото го поглъща цял
и човека се търкулва като топка
побутвана от други топки или пръстчета.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T09:27:00.003+03:00

С ПРОРАСНАЛ ПРЕЗ ЧЕРЕПА БУРЕН
с цигара в устата размит
размесен безследно сред тор и вода
загледан в Луната летящ към поредната дупка
с розова гушка захапан от червей
завинаги в Космоса част
без която не може слят
дори през живота на разума
при това отклонение в което
материята се гледа.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T09:26:00.004+03:00

ДРЕВЕН ВЯТЪР предвещава
дъжд и буря.
Нощ във въздуха стои.
Отново непознат и чужд отново
е света.
Разумът сънува
                            кърмата си свещенна
и тръпне.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T09:25:00.004+03:00

С ИЗВЕСТНА ПРИПРЯНОСТ,
използвайки познатия му инструмент
и придобитите умения,
                                           човекът
се откроява като венец.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T09:24:00.004+03:00

РАЗБЪРКАНИТЕ ЧАРШАФИ
са или от любовта или от смъртта,
или от съня, или от всичко останало,
но не и от това,
което някой си въобразява.
Защото остава това, което са,
а не последното. И защото
другото има блудкав вкус,
прилича на подгрята бира в алуминиево канче.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T09:22:00.003+03:00

ТИ - ГЪРНЕ ЗА ВИНО И ПОМИЯ.
С лице,
с отворени очи между краката на сифилистик,
с отворени очи пред светлите икони,
с отворени очи сред части от очи,
сред изпражнения, размесени с предателства и похот,
полепнал с извинителни лъжи
и оправдани съглашателства,
с отворени очи и вкаменен пред Водопада,
пронизван в черепа от бляскавите пръски
като небесен призив в тихата гора звънтящи,
сатир,
облещен от подземна страст,
облизващ с гъстите си косми
тръпнещи листа и гъвкави кори,
                                    студен и неподвижен
камък
на дъното на тихата гора,
така пределно недостъпен за този шум безумен.
Ти - съд за всяка смес.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T09:21:00.003+03:00

И СМЪРТТА МИ ще е чужда.
Някои сипаха тъга и мляха
с тумбестите камъни, други
с вяра ръсиха и светна,
                                    а пустотата ми,
преди във гроба-чаша да се смия,
и костния ми мозък ще изсмуче,
по-пуст и от самата нея да остана.
Мъчително встрани, навън от себе си щом бъда,
несъвместим със разума си насаме.
Ни тук,
ни там.

Преди години създадоха нов труп,
а аз добавих и своя смърт.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T09:20:00.003+03:00

СВЪРШИ ОБРЯДА.
Огнищата, вонящи на месо и козина, угаснаха.
Храстите поеха залитналите към гората самодиви
и стана тихо. Бях сам
с огромен фалос във ръцете.
Ритъмът течеше през очите ми и ме обливаше,
а аз отвръщах с нови тласъци.
Но танцът беше свършил.
Посветените прибираха екстаза на обичайното му
място,
миеха сиянията около устите и очите си, свиваха
ръцете си до положение да ги използват
за труд или за хранене. Някои се извръщаха,
оправяйки си дрехите и хладно
следяха движенията ми.
Несъмнено
изпитваха досада, тъй като бе свършил танца,
а заемах място, вече нужно
за други цели.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T09:19:00.003+03:00

С ЕНЕРГИЧНА ФУГА от бяло-черни клони
зимата безстрастно ме затваря.
Приклопва сетивата ми и без светлик
сред мен самия ме оставя.
Точен стих, и любовта ми -
това е всичко. Не ще ме изкусят
ни нови хоризонти, нито път.
Далеч от този бяс. Желая само
да пренеса отвъд Предела
                                       тишината.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T09:18:00.003+03:00

ПРЕМИНАВАТ ПРЕЗ ГРАДА
просяк сив и принц Всичко се люлее сиво
дъжд от смачканите панталони
дъжд от камъните пада Люлее се
и толкова е рано още нощта не идва
тя поглъща всичко
към звънкото небе полита светлата земя
раковините - листа възторжено таят
вселенски звуци Денят е сянката на твойте мисли
от сънищата ти дори извира светлина Все едно е
няма нощ и няма ден някой взема дава някой
къде си кой дъжда по теб се стича
от теб по камъните пада Светът
е някоя от твоите мечти която друга сменя
и така без смърт без дъжд минава времето
и някога дали си бил През града минават
принц и просяк сив

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T09:16:00.003+03:00

НЕ САМОТА - ИЗПЪЛВА МЕ СМЪРТ, сякаш не съм
живял.
Минава през мене вселенския вятър,
като през тихо гнездо.
                                         Някой ни ражда -
в своята самота неестествено всеки стои,
след което отново - чрез своята смърт,
в онази хармония всеки се връща,
                                              усърдно безмълвен.
Здраво стисни ръката ми. Господи,
любовта ни спасява,
преди хармонията да ни спаси!

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T09:15:00.003+03:00

ТАКА СЕ СТИЧА САМО сълзата на змия.

Отива си живота, сякаш ме е срам,
тъга изпитвам, жаден съм за чистота.
/Отвикнал съм дори от тези думи,
дали ще ги произнеса?/. Животът си отива,
стичам се между живота и пръстта.
Няма ви - десница твърда,
плам върху страните,
забравена отдавна е честта. Няма ви -
екстаз чудесен и мъртвешка сивота,
зъбери победоносни и дъна.
Сърцето бе върлина яка,
с удар само ще го повалиш. Кой
умираше за свойта кръв, кой
бе дал обет и устоя? Няма ви,
разми се всичко без цвят и без следа.
Духът - нима бе в сънищата само,
така натрапчиво излишен днес?
Животът си отива, все едно -
изцяло плът, смъртта отминала е вече,
без болка, без следа.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T09:14:00.003+03:00

КАКВО ДА БЛАГОСЛАВЯМ?
Никъде опора не намерих -
с кръвта познавах, тръпнеше ума ми -
всичко бе предчувствие за същност.
Какво да благославям?
Ни Бог, ни смисъл -
не познах страстта на вярата,
нито мъжеството на невярата -
всичко бе предчувствие с лице на старец
и дъх на младенец.

Някой ме изгребва.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T09:13:00.003+03:00

БЛЕСТИ ЯНУАРСКАТА НОЩ.
Чисто и звънко -
небето облива земята,
а с вътрешна светлина
луната притегля сред Космоса.
Като предчувствие -
някой на длан ме представя на Бога.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T09:08:00.003+03:00

КОЕ ОБЕДИНЯВА СВЕТА, видян от мене
и останалите?
Може би, единствено,
невъзможността да бъда друг.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T09:07:00.003+03:00

ТОЛКОВА МНОГО удобни за смърт
места за живеене.
Чаят изстива.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T09:06:00.005+03:00

НЕБЕТО Е ХОРИЗОНТАЛНО.
Дървото го пресича
като вик.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T09:05:00.003+03:00

ВЕЧЕ Е КЪСНО.
Не ме дразни дори
водата в обувката ми.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T09:02:00.003+03:00

ЧУВАМ РАЗЛИЧНИ ЗВУЦИ,
които ме превръщат във вода, клон, птица.
Те се блъскат в разума ми
като в прибой.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T09:01:00.003+03:00

ПРЪСТИТЕ ТИ ДОКОСВАТ страниците,
сякаш израждат. Те
извличат думите като слепи животни.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T09:00:00.003+03:00

ТЪМНИНАТА УЗРЯВА като плод,
в който гние светлината.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T08:58:00.003+03:00

ТОВА Е ЛИСТ.
Четири неистини в три думи.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T08:57:00.003+03:00

КАМЪКЪТ потъва във водата,
както цъфти череша.
Свечерява се.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T08:55:00.003+03:00

КОЛКО Е СТУДЕНО!
Остана само тялото ми.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T08:54:00.003+03:00

КАКВО ПРЕГРЪЩАШ -
ехото от падналия камък или
празнотата, която е запълвал?

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T08:53:00.003+03:00

ГЛЪТКА ДЖИН
и безразличието има вече вкус.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T08:52:00.003+03:00

ПЛАМЪКЪТ, КОЙТО ИЗГАРЯ листовете
вече не ме осветява.
Сякаш огледалото минава през лицето.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T08:50:00.003+03:00

КАК ЗВУЧИ ПЕСЕНТА на птицата в камъка?
Навява тъга
от есенния храст.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

***

1980-09-09T08:47:00.003+03:00

ТИ СИ НЯКОЛКОТО СТИХА, които трябва да напишеш,
или формулата, която трябва да измислиш,
или катедралата, която се отцепва от ръцете ти,
или трупа, който увенчава плана ти,
или думата, с която трябва да спасиш,
ала и друго.
                       Ти си любовта, счупената облегалка,
разочарованието, влака,
алкохола, скарването, чая от малини.
Още,
любовта, която става поносимост,
вярата, която става мания,
пробуждането, което става ад,
възторга, който става лудост,
тялото, което се разлага,
ти самия -
                       бремето, което някой уморено носи,
самия ти - милостивата подкрепа до естествения
край.
Естествен?

Колко по-мъчително обемен е човека
от предназначението си!

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ

Нали не е смърт?

1980-09-09T08:46:00.003+03:00

Нечовешки
стои светлината между луната и нас.
Ръка за ръка бавно вървим,
сякаш вече отвъд сме преминали.
Изгаря ме,
пръска ме любовта ми -
не мога в живота си да се вместя.
Повдигаш с ръката си блеснало клонче,
под него струи тъмнина. Пробягват животни
с ангелски стъпки. Като в молитва
между тревите струи вода.

Оброк ли бе?

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІ

***

1980-09-09T08:45:00.003+03:00

КАТО МЕСИЯ ТИ МИНАВАШ през живота ми.

На светлина ухаят нежните ти рамене,
обгърнати със плащ обикновен. От пустотата ми,
като от зной, напукани са твойте устни,
но се усмихваш ведро, защото е богато
на упования сърцето ти.
                                         Във мене идваш,
към мене идеш, и се разтваря
въздуха със страстен трепет.
Взряни са в очите ми
                                         очите ти
и твоята ликуваща любов
във мене като вяра оживява.

Родих се
да позная тази свята жажда.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІ

***

1980-09-09T08:43:00.003+03:00

КОГАТО СИ ДАЛЕЧ,
така живо виждам лицето ти,
чувствам ръцете ти,
чувствам очите ти,
че само разума ми пречи
да те целуна истински.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІ

***

1980-09-09T08:42:00.003+03:00

ТЕЛАТА НИ СА ПЪЛНИ СЪС ЛЮБОВ като жита
                                                                           узрели.
По тях - обратен водопад - от слетите ни пръсти
към общия ни дъх безумна нежност пада,
от нея цели сме обляни. Докосна ли те,
аз преставам да сънувам. Разтварям, сякаш, всичките
                                                                                             врати
и в мене влиза вечността. Остави ме да те галя.
Какво е съществуването?
Зная и онова последно безразличие.
Обич моя.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІ

***

1980-09-09T08:40:00.003+03:00

ТИ ИДЕШ КЪМ МЕН и поставяш
своята светла ръка пред очите ми.
Като във висша игра спира небесното време.
Така се ражда звезда. За миг осветени,
открити в нощта, разпознати накрая
сред толкова чужди души и тела -
не може сега между нас
сън на птица дори да премине.
Така се ражда звезда
и вече небето не може без нея.
Но не сме богове, а ангели ослепени.
Предаваме тайнството, познавайки само чертите му,
като послание стискаме в шепи
                                               вселенската пръст
за да срещнем Строителя.
Как да останем в онази висша игра?

     Момичето ми,
виж, така леко стои тъмнозеления храст
сред пшеницата.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІ

***

1980-09-09T08:39:00.003+03:00

БЕ РАДОСТТА НА БОГОВЕТЕ, които
излъчват от своите желания земята,
за да танцуват сетне върху нея
                                                   като по ливада.
Обичахме се, сякаш,
онова докосване бе чакано от Космоса
като единственото оправдание за появяването му.
После бавно
света се заизпълва с хора, викове,
с болезнена конкретност, с очевидна простота,
която трябваше да ни отнеме
                                                   предчувствието за избраност.
Така не вярвахме,
че можеме да сме подвластни, освен на любовта си.
Как се сривахме безкрайно
върху поникващата като кътен зъб
                                                   реалност.

Но един ден
ти ми посочи ръката си, натежала от плодове.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІ

***

1980-09-09T08:37:00.003+03:00

ОБИЧ МОЯ,
Бог може само
до мене толкова близо да бъде.
Един във друг сме така,
сякаш още не сме родени,
или отдавна сме мъртви -
дори привечерния сняг сред сърцата ни пада
като над длан.
Ти познаваш света чрез греха ми,
аз без ужас в себе си гледам с очите си -
фантастично е да предчувствам дъха ти!

Но как ни отделя това живеене!

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІ

***

1980-09-09T08:35:00.003+03:00

НЕБЕТО РАЖДА ГРЪМ.
Стоварва се върху ни
вселенската пощада,
като след изповед текат от нас любов и чистота.
Целувам тялото ти, сякаш,
с кожата си чувствам - Исус възкръсва
и скоро ще изгрее ден.
Не сме родени,
нали не сме родени да доживеем просто до смъртта си?
Сърцата ни са годни да извършат чудо,
във тях без страх и без тъга
предметите и времето ще посадим,
за да берем от своята божествена градина онова,
което сме създали.
                                                   И нищо друго.
Но и всичко! Не ме е страх да бъда жив.
Не чакам смърт, а ново чудо.
Животът ни - това сме ние
и нашите мечти.

Изгрява ден във тебе.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІ

***

1980-09-09T08:34:00.003+03:00

ЧЕРВЕНА ТОЧКА върху бялото платно.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІ

***

1980-09-09T08:33:00.003+03:00

ГЛАСЪТ ТИ - тази очаквана внезапност.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІ

***

1980-09-09T08:32:00.003+03:00

РОЗАТА СЕ ПРИБЛИЖАВА до лицето ти
като във изгрев.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІ

***

1980-09-09T08:31:00.003+03:00

НЕ БЕ ЛЮБОВ,
а докосване до вечността. Откровение на съществото
насочено навътре, ала и дъхаво със миризма всевечна
на вино и безплътни сенки. Бе сякаш
въплъщение на всички мъртви влюбени
и вик на неродените. Обич!
                                     Ти - звездопадна.
Как можеше в сърцето си да съхраниш
и тежката земя и полъха от падаща комета,
смъртта, която ражда и страстта, която умъртвява?
Как можеше
сърцето ти да отразява
                                     непреживяното
наред със настоящето, което отминава вече?
По-истинска и от растяща болка,
с такава горест и с такава жажда ме обзе -
на падащ лист сърцето ми прилича
от светлия ти дъх люляно над земята.
Ти - дива нежност.

Не бе любов това
                             докосване до вечността.

Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІ

"Петкана забравя детето си на нивата"

1980-09-09T08:25:00.003+03:00

Насреща й вече никой не иде.
Със смърт сега живота й е преизпълнен,
както до миг - с боговъзторг.
Насреща й вече никой не иде,
кръвта на детето дори се оттегля в земята.
                                                   С неистов стремеж
от плътта си и сетната връв бе изтръгнала
за да литне накрая, да се види над черното блато.
До светлината,
така непреодолимо близо до безкрайното начало
и не в смъртта, а във живота, -
                                                   как
да устои на онова притегляне? Та не живеем ли
без част от себе си, приемайки като единствена съдба
земята?
     Но нечовешко е да надмогваш над себе си.
И небето допуска озарението, избирайки внимателно
отплатата.

Следващо
Обратен водопад, 1995, І

***

1980-09-09T08:24:00.003+03:00

ПРЕМИНАВА БЕЗЛИЧНО ВРЕМЕ през безличното
пространство.
Не, по-точно,
                                                   лишеното от форма време
през пространството без бъдеще и минало.
С огромна пустота или с любов -
                                                   променям всичко
и необходимо идва нощ или расте
дърво с изсъхващ клон. Светът изглежда съответен
на мойто съществуване. Но внезапно
нахлува предишната безизразност и се подрежда Аза
ми
в редицата на някаква
                                                   неузнаваема причина.
Какво разбирам изцяло?

Следващо
Обратен водопад, 1995, І

"Майка престъпница"

1980-09-09T08:22:00.003+03:00

Нещастнико -
защо си лишил от право на избор ръката си,
защо си приел да градиш върху въздух,
                                                   и то обитаван от демони?
Целият в мъка се сви -
обречен и ти като своята жертва, наместо
като след прошка да се отдръпнеш от себе си,
за да се видиш с очите, а не със плътта си.
Не със плътта си - виж - Бог свети във тебе
и ти му отвръщаш.
                                                   Ако не бе страдал така,
можеше сто пъти по сто да избягаш от този
измислен от другиго край. Ако така безумно
не бе се отдал на скръбта си, както безумно
бе насищал сърцето си с радости - можеше твърд и
спокоен
да накараш да млъкне онова гнусно шушукане,
прилично на шум от разкъсана кожа.

Ще усетиш ли като милост
                                                   младите пръсти?

Следващо
Обратен водопад, 1995, І

***

1980-09-09T08:21:00.003+03:00

ВРЕМЕТО НА ГОЛЯМОТО ОТДАВАНЕ
Човекът се разтваря и изважда същността си
живеейки разтворен като мида
докато е годна същността му
да бъде инструмент.
Сетне се захвърля на пясъка по който има
смачкани черупки и следи от дъжд.

Следващо
Обратен водопад, 1995, І

"Тодор и леля му - магьосница"

1980-09-09T08:20:00.003+03:00

И така може да бъде -
ни с мъртвите - мъртъв,
ни с живите - жив. Краката
да вършат своята работа, сякаш,
не е отредено за смърт тялото вече,
да пъпли кръвта, да къркорят червата,
да се свива във орех юмрука, в мига,
в който вече е скъсана нишката.
Някъде,
някъде в тялото
вече е скъсана нишката и бавно
края се свлича.
Но смъртта все още докрай не е смърт.
Сега тя съществува наред с кръвта, с детеродните
органи,
с ушите и лимфните възли, тя се развива,
както набожда брада всяка нощ,
подобно храна се приема в тялото,
и методично се смила, дордето прерасне в енергия,
но да разлага.
Смъртта е приета.

Сега,
трупчето да порасте.

Следващо
Обратен водопад, 1995, І

Луната

1980-09-09T08:19:00.003+03:00

1

Луната съществува в светлината на Слънцето
и блести чрез нея.
Изпълнена до краен предел с невероятната светлина,
Луната изчезва.
Потъва в мрака,
в присъщата си нощ.

2

Съществувайки, за да познава,
човекът приема Битието като собствена светлина.
То го изпълва до краен предел,
до предела на разума му,
и човекът потъва в мрака,
в присъщата си нощ.

Следващо
Обратен водопад, 1995, І

Европа, следобед

1980-09-09T08:16:00.003+03:00

Аз виждам следобеда на Европа като
цялостна светлина.
                                              Поставен
с Вселената в една утроба,
човек познава през онези
                                            некръстени води, в които
след зачатието е захвърлен. Светът е между нас и никой
с чужда длан не може да усети,
нито би дръзнал да посочи - това е станало,
а не е вече
                                           отношението ни към него. Така,
живеейки, отделяме от съществото си
и то около нас застава,
за да живеем в него вече като в единствен свят.
Но нещо ни сближава.

Аз виждам следобеда на Европа като
цялостна светлина. Тя блясва над парчетата от време
и бавно ги съединява.
         Овчарят чува шумовете от Океана, без вълните да
познава. С размекнат мозък Блез Паскал доказва Бога.
От прашните клони излиза римски войник, той ще
остави край Рейн своите кости. От земята с трясък се
изсипват рокери блестящи като нож, те са малки
богове, лишени от безсмъртие. Над черен свод стои
кабалистичен знак - отпий от белезникавата смес, за
да не паднеш мъртъв. Гийом, ранен във черепа от лудия
Орфей, с десет длани гали свойта Кула - върху него тя
изражда своите животни. Старицата внимателно
прохожда, след новините в шест ще вземе чаша чай със
сирене и резен черен хляб. „Бийтълс“ правят музиката
на века. Работникът разтваря със досада вестника -
той знае всичко, сега от бирата две глътки да отпие. На
площада изгарят еретик. От дъното на своя
Кьонигсберг Кант сродява Вселената с разума. Изабел
Аджани пее приказките на Рушди - тя знае, че заради
тях убиват. Един малък народ се разбужда от свойта
летаргия и познава Дантон наред с Апостола. Пазете се
от Ван Гог - той може да разплаче.

                                                               Само любовта остава.
От всички основания за съществуване -
любовта единствено е оцеляла. Сега
това е новото изкачване в спиралата на Хомо Сапиенс.
Видяна отстрани - историята на света е
кръстоносен поход на духа и любовта е тази,
която свързва във едно -
апатия и ярост, разум и пророчества.
Азия върти с крак самсарата и сгазва цъфналото цвете.
Северна Америка надмогва себе си, превръщайки се
бавно
в безкрайна формула на интелекта.
Африка - там-там - тя има здраво тяло
и след сто години ще се озове под хълма, но Европа,
Европа - това е любовта, която свързва. Това е
еволюцията на духа, отдал дължимото на всеки миг,
ала запазил любовта като дължимото към Космоса.
Защото разума и волята са върхове,
но само любовта е
                                                хоризонт без пропасти.

Следващо
Обратен водопад, 1995, І

***

1980-09-09T08:14:00.004+03:00

ОТНЕТ ОТ ПЕЙЗАЖА е само певеца,
който би пял приглушен,
но и с вплетен във въздуха глас.
Върху тревата, под храста е поставена птица,
която стои в светлината,
обвързана с няколко сенки,
идещи косо.

Мигът пулсира.

Следващо
Обратен водопад, 1995, І

Последна част, или момчето, Попо и голямата измислица

1980-09-08T21:34:00.002+03:00

Но стана нещо неочаквано.

Един ден на въздуха почука служител, облечен в блестящ работен костюм на фирмата „Междууличен измислителен център“ – МИЦ. След като представи документа си за личност на момчето, служителят сухо и делово го попита дали момчето е то и след като получи потвърдителен отговор, го покани да приеме една видеокасета. Момчето се разписа някъде и взе касетата. Тъй като нямаше в момента друга важна работа, реши да пусне филма, като използва за целта най-близката до него пощенска кутия. След като натисна няколко десетки звънеца от таблото до кутията, на отсрещната стена се появиха фигури. Във фигурите имаше нещо твърде познато, дори би казал, че в близките няколко часа не е срещал нещо по-познато, по-точно нещо, което всеки среднодебел хипопотам на втория път би нарекъл Попо. Негодникът Попо, който очевидно считаше, че няма никаква пречка да бъде харесван от своите зрители, обясняваше нещо със спокойна увереност, облегнат до голяма статуя на плъх. Беше (Попо) облечен в дънков костюм, с мокасини от камилска вълна. Момчето се заслуша. Попо разказваше част от някаква смахната история за едно момче, което си играело на безтегловност с учителката си по време на час за плодове. Учителката се залепвала безпроблемно за тавана и продължавала урока си оттам, като превръщала полилея в крушово дърво, от където събирала две ябълки и две круши. На това място обаче разказът прекъсна, за да предадат реклама на тапи за уши. Преди лягане вземате един слон и внимателно пъхвате два от краката му в ушите си. Уплътнявате със стъклен памук. С хобота бавно намалявате звука до степен на неузнаваемост. Момчето поседя още известно време, след което си тръгна. После се върна и тихо прибра касетата в джоба си. Вървейки по улицата, момчето извика Попо във въображението си. За свое удивление обаче вместо Попо в главата му се появи въображението на Попо, което с най-любезен тон го попита какво желае. Това вече преля чашата на търпението, която и бездруго не бе дълбока. С мълниеносно движение момчето сграбчи за гушата въображението на Попо и го дръпна под носа си.

- Ще бъдеш ли така любезен да ми обясниш какво става всъщност? – попита момчето.

- Аз мислех, че ти сам си разбрал вече какво става, но очевидно си бил така зает със себе си – отговори меко въображението.

- Къде е измислицата ми? – изрева момчето в невъзмутимото лице на измисления хипопотам, по-точно на неговото въображение.

- Бих искал да ти кажа, че ти вече нямаш измислица, която се казва Попо. Но чакай самият той да ти обясни!

- Самият той?! Нямам измислица?! – повтори невярващо момчето.

- Да, самият аз. И нямаш измислица – имитирайки гласа му, повтори Попо, като удари приятелски момчето по рамото му.

- Какво означава това? – попита момчето.

- Това значи, че... Как да ти обясня? С една дума... Виж, най-просто казано – ако сега ти се събудиш някоя сутрин и не си спомниш за мен, аз няма да престана да съм Попо – както щеше да бъда преди, ами ще дойда да те попитам дали не искаш да ти дръпна носа, за да не ме забравяш. Защото, представи си, не ми е неприятно да те виждам от време на време.

Момчето мълчеше и го гледаше замислено.

- Аз вече не съм в главата ти – продължи Попо, - аз съм вече един истински хипопотам и живея само себе си.

- Живееш от само себе си? – повтори тъпо момчето.

- Да, живея от само себе си, както и ти. Аз вече не завися от въображението ти, както и ти не зависиш от моето. Ние сме две отделни въображения – нали помниш, еднакво дебели и еднакво смешни.

- Как стана така? – попита тихо момчето.

- Трудно е да ти обясня, тъй като отначало и аз не разбирах нищо. Всичко започна май от деня, в който започнах да си измислям и аз разни неща. Беше ми харесало да наблюдавам отвътре измисления от тебе свят и постепенно реших и аз да създам един свой подобен измислен свят. Така ден след ден аз създавах за себе си един свой свят и колкото повече го имах, толкова по-истински ставах. Докато престанах да бъда измислицата Попо. Както виждаш, в мене вече няма нищо измислено от тебе. Освен името ми. Разбираш ли – накрая аз се отделих от тебе чрез моето въображение, с което измислих своя си свят.

- Чудесно! – изгърмя с гласа си Али Баба и с все сила стовари върху главата на хипопотама чукче за кълцане на пържоли.

Приказки за Попо, 1992

За ползата от непрекъснатото правене напук

1980-09-08T21:33:00.002+03:00

Естествено, първото, което извършваш, след като ти е заповядано нещо, е да направиш обратното. Нищо по естествено няма от това. И като си помислиш само наистина. Появява се някой с вид на търкалящ се айсберг, както си се занимаваш с нещо важно – например разширяваш с пирон дупка в перде, изготвена предварително от тебе, та появява се някой с вид на изкипяващо прясно мляко и те просва на пода с някакво изречение от една, най-много – две думи. Когато трябва ти да обясняваш причините, поради които си осъществил някоя беля, трябва да приказваш надълго и нашироко. А сега – с две думи. Абсурд! Задълбочаваш се още по-нашироко в дупката – разбира се, докато не влезеш в ръкопашна схватка с някого.

Трябва веднъж завинаги да разберат – ти не си празно пространство, през което да минават с нови маратонки разни умни и недостъпни мозъци, ти си някой, който все още не е разбрал каквото трябва – по уважителни причини, - но на всяка цена някой ден (или нощ) ще го разбере. Ако иска.

Но как да го разбере, като никой не обяснява, нито позволява – а направо забранява. Добре де, преставаш с дупката и се превръщаш в сладко дунапренче, което излъчва самото послушание. Да, обаче отвътре, някъде около корема, нещо те чопли и те тласка в неизвестна посока, тъй като самият ти си в неизвестност. Тъй като разширяването на дупката очевидно вече е свързано с телесни увреждания, то с удвоена енергия се нахвърляш върху друг обект – например върху дъното на тиган, по което стържеш с вилица. Не си ли опитвал? Получава се фантастично! Господ да те пази! Ето – причината за всяко недоразумение е забравянето, то ти пречи да разбереш какво става около тебе. Но пък ако го няма изобщо – животът щеше да е блудкав като разреден с газирана вода крем карамел, защото всичко щеше да е тихичко и равничко – направо да умреш от глупост! Оказва се значи, че трябва да има нещо, което искаш да го махнеш, но без което ще е скучно. Всъщност зависи от тебе. Ако си вярваш на всичко, които ти се приказва, можеш някоя сутрин да се видиш в огледалото с големи космати уши, малка розова опашчица и кръгли (маймунски) очи. Живей, ако ти харесва!

Така. Но за да разбереш едно нещо, или трябва сам да се заемеш с него, или някой друг да се заеме. Забелязал ли си обаче, че когато ти се заемаш, никога не разбираш каквото трябва и откъдето трябва, като освен всичко накрая се заемат само с тебе. Ако пък се заеме друг, отново нищо не се получава, тъй като той научава нещото за себе си, а за тебе остава киното. Объркана работа.

Така или иначе – ти се заемаш с разбулването на тайната. Защото не би искал да имаш големи космати уши и кръгли (маймунски) очи. Или поне не тогава, когато не ти харесва. Характерно за забранените неща е, че освен дето не трябва да се правят, не може да се обясни защо е така. Или не може да се разбере. Както и да е – ефектът е един и същ. Ето – забраняват ти да правиш дупки в перде. Защо? Ако ти е забранено на земята, на Луната дали не е разрешено? Ако е забранено днес, утре при нужда може дори да е полезно, ако искаш тайно през дупката да наблюдаваш стената. Или ако един ти забранява, а друг, който много-много не му мисли за пердето – няма ли да му е все едно? Къде отива тогава забраната? Или може някой да не обича да му се пращи с плат за пердето, или може да не обича дупки, или да не обича пирони, или направо да не обича неща, които не обича – това сериозни причини ли са? Само че съвсем не е без значение защо именно ти не трябва да правиш именно дупка в именно перде. Какво честно има в това – да не ти се разрешава нещо, което ту е позволено, ту не е, и никой не знае защо, или ако знае – то не цялата истина (за Луната например).

Ето защо първото нещо, което трябва да се направи, е да се извърши онова, което е забранено. Така ще се опиташ сам да разбереш истинската причина. А може би някой ти забранява, защото иска да я разбере преди тебе? Или го е страх?

И щом разбереш истинската причина, пердахът, който те очаква, ще бъде направо като награда. Награда за тебе, разбира се, защото сам си достигнал до нещо, което някой крие от тебе, без сам да знае защо.

Следваща
Приказки за Попо, 1992

Момчето, Попо и плъхът

1980-09-08T21:31:00.002+03:00

Двамата седяха на припек, облегнати на една дървена ограда. Попо беше преметнал крак върху крак и разсеяно дъвчеше сламка. Момчето дремеше. Внезапно вниманието на хипопотама беше привлечено от действията на някакво същество, което се опитваше да достигне канчето с мляко, което Попо беше приготвил за обяд. Съществото беше неприятно, космато и с мустаци. Хипопотамът почувства, че му се повдига, но се направи, че нищо не забелязва. Косматото същество беше наближило на една негова лапа канчето и очевидно се опитваше да направи връзка между него и муцуната си, като в част от секундата, с движение на първоразряден тенисист, хипопотамът сграбчи косматостта и направи движение, което по всичко личеше, че ще приключи с отнемане на живота на противното същество.

С въображението си момчето преустанови инцидента, скочи разгорещено на крака и извика:

- Ти искаше да убиеш това животно, което нищо не ти е направило? Това е противно!

Хипопотамът зина и стоя с отворена уста до момента, в който плъхът с ловко движение я трясна обратно. Той се съвзе от удивлението и на свой ред се изправи на крака, крещейки на момчето:

- Трябва да знаеш, че това гнусно същество е враг на всички мои събратя в родината ми – Млекопотамия, и ако бях истински, и ако бях истински, наистина истински... – започна да заеква хипопотамът от ярост и дълго след това не можа да се успокои.

Момчето му каза:

- Ако беше наистина истински, ти нямаше да искаш да убиеш това животно само защото е отвратително, а щеше да му дадеш част от своето мляко – точно защото ти е отвратително!

- Това не го разбрах! – спря срещу него Попо.

- Казах ти – ако някой ти е отвратителен, трябва да му помогнеш да не ти е вече отвратителен. Щом е такъв, значи нещо му липсва – или храна, или приятел, или подслон. Станал е такъв, защото всички са минавали покрай него и са го оплисквали с кал, защото никой не се е спрял до него да обърше с носната си кърпичка калното му лице.

Хипопотамът мълчеше.

- Разбра ли? Никой не е отвратителен, защото му е добре! – повтори момчето.

- Учеха ни в Млекопотамия – поде Попо, - че половината от съществата се раждат направо отвратителни, а другата половина направо хипопотами.

- Ха, ха, ха – засмя се от сърце момчето.

- Защо се смееш? – попита хипопотамът.

- Защото си представям в Месопотамия кой се ражда отвратителен.

- Кой? – попита тъпо хипопотамът.

- Ами там сигурно се раждат отвратителни онези, които в Млекопотамия не се раждат такива. – победоносно изстреля в лицето му момчето.

Попо хлъцна от удивление.

- Няма такава страна!

- Има!

- Няма, ти казвам!

- Няма, ли им казваш!

- Няма.

Спорът им сигурно би продължил още една страница, ако действията на плъха не го бяха прекъсвали. По време на разгорещения разговор той, засегнат от липсата на достатъчно внимание, се бе отдал на кулинарни занимания. Беше напъхал цялото си тяло в канчето и лочеше шумно. Виждайки най-накрая това, Попо изпадна в нервна криза и така изрева, че нещастният плъх не можа да преглътне последната капка мляко и се задави. От невъзможността да поеми въздух той се просна по гръб и започна да хърка. Попо реши, че това е нов номер от страна на плъха, и бе решил с цената на всичко да приключи с него веднъж завинаги, но едновременно с това с удивление забеляза как момчето се нахвърли върху плъха и започна да му прави изкуствено дишане.

- Естествено, изкуствено дишане! – измуча презрително Попо.

Без да му обръща внимание, момчето продължаваше да вдъхва въздух и да му кръстосва и разкръстосва лапите. Малко по малко животното се връщаше към живот. Бледа руменина обля страните му. Миглите на очите му трепнаха и се разтвориха. Момчето скочи и държейки си за корема, се скри зад един храст.

Хипопотамът наблюдаваше сцената с интерес.

- Какво, лошо ли ти стана? – с ехиден глас пропя той.

- Да, стана ми лошо. Никога не съм можел да понасям миризмата на мишки – му отвърна момчето и го изгледа изпитателно.

Хипопотамът бавно отмести погледа си встрани.

Следваща
Приказки за Попо, 1992

Как да се борим срещу учителите

1980-09-08T21:29:00.004+03:00

Борбата срещу учителите е сложна и трудна, тъй като те са хора, които решително не могат да бъдат разбрани. Лесно е да смелиш от бой някое просто като две и две = (?) момче или да направиш за две стотинки някое малко по-сложно от това. Въпросът обаче с учителите е особено тежък. Борбата с тях трябва да се води скрито, така че никой освен тях, пардон – освен тебе – да не знае за нея. Учителите са особени хора. Те са по-сложни дори от задачи със звездичка за пети клас – естествено не за това трябва да се води борба с тях, а защото покрай тях все нещо не е наред. А това, че не е наред – съвсем сигурно е, че го правят именно те. Как го постигат, не е ясно, но като че ли това им е работата – все нещо да те човърка, все нещо да не е както не си го знаел. Ето – питат те например колко прави две ябълки и две круши. Защо обаче те питат – ето това е въпросът. Като се замислиш – или самите те не знаят, или знаят, но не са сигурни в отговора, или не знаят и са сигурни (последното няма отношение към проблема). Друга възможност май няма. Не – може да са сигурни и да знаят. Да не говорим, че този въпрос направо не заслужава да се замисляш над него – въпреки привидната му сложност. Съвсем друго щеше да бъде, ако вместо разни плодове условието беше например колко са две марки от Бутан и две пасти „Гараш“. Или три дъвки „Турбо“ и един пистолет с капси. Но чакай! За какво говорихме? За сигурността. Не, за учителите! За учителите, които питат колко са две ябълки и две круши. Сега няма да се спирам – колко са наистина. Понеже животът е тежък. Като те изправят пред всички и ти зададат такъв въпрос – естествено без отговора му, какво ти остава? Освен да преглътнеш силно, сам и глупав. Не – остава ти да се бориш. Да се бориш срещу всички учители, докато победиш всичките.

Има няколко начина за борба. Един от най-простите е следният. Учителката те вдига и без да подозира нищо, ти задава оня идиотски въпрос. Обаче ти не отговаряш нищо. Ама съвсем нищо (интересно защо?). Просто не говориш. Мълчиш като пън. Или като тухла. Или като риба, или като лампа. Понеже учителката продължава нищо да не подозира, тя отново ти задава оня... въпрос и ти отново мълчиш като... (Ужас – бяха ми казали, че тази дума е лоша! Ама аз само я помислих!). Вече учителката започва да подозира – и то представи си кого – да, точно тебе. Оставям ти да си мислиш за последиците.

Друг сравнително прост начин е чисто и просто да й отговориш, че две ябълки и две круши са равни на четири (плода). Само че това е скучно. Далече по-умно е да й отговориш още преди да те е питала. Точно така. Преди да е задала въпроса си – ти да й кажеш отговора, ухилен като отворена консерва. Зашеметяващо! Разбира се, тук неудобството е свързано с разминаването, което може да се получи между крушите и отговора. Например учителката спокойно си се разхожда по пътеката, отново нищо не подозирайки, и както си минава покрай тебе – ти я притискаш до стената, като й изпяваш на два гласа „Тръгнал кос, гол и бос“. Няма значение, че преди това е ставало дума за розово масло и за Хитър Петър. Не, не че няма значение. По-точно няма значение за мене. Иначе допускам, че за тебе ще има доста пердах, т.е. значение. Така или иначе – борбата продължава. Борбата си е борба и някакви си пет-шест дена без попара сутрин или без дъвка вечер – някак се преживява. Важното е борбата да продължи. Защо е важно, и аз не знам.

Трети, сравнително непрост начин е да запиташ на свой ред: „Не може ли вместо две ябълки да се опитам да събера две крави с две круши?“ или: „Считам, че изборът на плодовете не е удачен, тъй като...“. Важното е да се разбере какво точно е имала предвид учителката, като е задала именно този въпрос. Защото сигурно не го е казала просто заради самото събиране. След като си дадеш отговор на този въпрос – онзи, първият, ще ти се струва направо излишен. Само че ще си почти единственият, който мисли така в момента. Което никак не е лошо.

Сега ще ти съобщя останалите начини. За да се оправиш с тях, искам да знаеш, че трябва не само да владееш всички му там таблици за умножение, събиране, разделяне – т.е. изваждане, но и да притежаваш здрави крака и най-вече - здрав гръб и здраво още едно нещо, което е на около 5-6 сантиметра от гърба (зависи от дупето). Защо – ще разбереш по-надолу.

Първи сложен начин

Влиза учителката – излишно е да ти казвам, че нищо не подозира, - всички я гледат мълчаливо. Само че ти и подозираш. И като подозираш достатъчно, така че опасността да те питат колко са две ябълки и две круши наближи безвъзвратно – започваш да разреждаш въздуха. Разреждаш го с главата си и по-точно – с мозъка си, като смучеш с него въздуха. Като изсмучеш достатъчно въздух, атмосферата в стаята се разрежда много и учителката изпада в безтегловно състояние. Като изпадне в горното, тя се залепва безболезнено за тавана и стои там, докато ти отново заредиш въздуха в стаята. След това учителката се приземява плавно, като ожулва леко малкия пръст на лявата си ръка. Можеш да бъдеш убеден, че в създалата се твърде заредена ситуация последното нещо, което ще дойде наум на учителката, е да брои плодове и зеленчуци. Виж, първото нещо, което със сигурност ще й дойде там, е пряко свързано с онези части на тялото ти, за което споменах горе.

Втори сложен начин

Учителката влиза, нищо не подозира, наближава въпросът, ти отново започваш – но този път не да разреждаш, а да зареждаш въздуха. Като го заредиш достатъчно, около тебе се създава черна дупка – внимавай, че е дълбока. В тази чернота ти ще можеш да се превръщаш в каквото си пожелаеш: в слон, в дръжка на чайник или в пломба от зъб. Естествено, желателно е да не се превърнеш в нещо, което би ти създало главоболия – например в кифла с мармалад, в комар или в друго мачкаемо. Целта на заниманието е, както схващаш, да станеш нещо, което с положителност не си. Представяш ли си каква физиономия ще направи учителката, ако, както си ходи покрай тебе, без да... и се прави, че няма да те попита колко прави две ябълки и две круши – изведнъж вместо тебе разсеяно потупа по черепа малък злобен крокодил. Малко злобно крокодилче, с малки злобни очички, с малка злобна опашчица. Неудобството пък на този начин е, че като се превърнеш в нещото си там, понякога е доста невъзможно да се отвърнеш отново в себе си. Защото, като се превърнеш в нещото, превръщаш и мозъка си в такова нещо, а пък то има ли мозък да иска да си ти? Това, естествено, са дреболии. Те са нищо в сравнение с насладата, която ще изпита учителката, която ще те... Нали се сещаш?

Но важна е борбата! Досадно е само да си знаеш уроците.

Следваща
Приказки за Попо, 1992

Момчето, Попо и жирафът

1980-09-08T21:27:00.002+03:00

Побеснелият Али Баба сграбчи първата му попаднала канара и я запрати по посока на нещастния хипопотам, който го гледаше като хипохипнотизиран. Канарата премина през въображението на момчето и се пльосна във вид на тулумбичка върху носа на животното. След като почувства по себе си стичащата се сладка течност, хипопотамът излезе от хипнопопозата и глътна преобразената по горния начин канара. Спасявайки дебелия живот на хипопотама, момчето разбра, че с въображението си може да постигне всичко. Освен това разбра, че има различни въображения. Например с въображението на корема си от една попара с мляко, хляб и захар би могъл да направи три попари. Или по-добре – от три попари – една попара. Неприятното е, че след развихрянето на това точно въображение не може да се наведе, за да си завърже обувките, и заприличва на боа, глътнала слон (виж боата, която е нарисувана от Антоан в онази книга). С въображението на главата си може да превърне смъртната опасност за хипопотам в сладкарско изделие. Като говорим за попари и хипопотами, мисля си, дали тайно не подозираш, че Попо, който си измислил, има силно развито коремно въображение за сметка на мозъчното си? Сигурно си представяш, че в началото на измисленото си съществуване Попо е приличал на тебе, след което се е изродил в сегашния си вид, по-скоро в сегашния си безвид. Или между-вид. Питаш го една измислена сутрин:

- Попо, от какво си станал такъв?

- От себе си – отвръща той.

- Не можа ли да си от мене, за да не си такъв смешен и дебел? – му казваш ти.

Попо мълчи. Ти отново го питаш:

- Не можа ли да си от мене, за да не си такъв смешен и дебел?

- Аз съм толкова дебел и толкова смешен, колкото си и ти. Ела да ти обясня това.

И въпреки съпротивата ти двамата тръгвате натам, накъдето те води животното. Вървите мълчаливо. Преминавате през плитка и воняща от нечистотии река – ти се обля целият в рядка кал, а хипопотамът си остана същият. Стигате до една палма, на чиито връх има кокосови орехи. Опитвате се да ги достигнете, подскачайки и двамата на един, два, три и повече крака – но без никакъв успех. Забелязвате в дървото една маймуна, която ви е наблюдавала и сега се тресе от смях. За да ви смае окончателно, тя откъсва един орех и започва да го върти пред очите си като топка. След като го разглежда внимателно, маймуната с вещина запраща ореха по посока на главите ви и само бързата ви реакция спасява ореха от повреда. След принудителния тръс спирате сред осеяна с камъни поляна. Изведнъж някъде отгоре, отзад и встрани усещате нечий втренчен поглед, но не се обръщате, тъй като сте неприятно учудени от местоположението на погледа спрямо гърбовете ви. Правите опит да се доберете до отсрещната горичка, като започвате да пълзите между камъните. Покрай вас с космическа скорост преминава една змия с цвета на цялата поляна. Вие едва я различавате и сигурно изобщо нямаше да я различите, ако тя, загледана назад в пълзящите ви туловища, не се беше блъснала с трясък в един бамбук. След неколкоминутно риене се добирате до горичката и бездруго щяхте да въздъхнете с облекчение, ако отново не бяхте усетили същия онзи поглед, на същото разстояние, както преди да започнете да риете. Бавно се обръщате, не дишайки. Отсреща внимателно ви следят чифт очи, забодени на дълга шарена шия, на няколко метра от шарените си дълги крака. Ти не се изсмя. Не се и усмихна.

Беше разбрал, че всичко на тази земя е еднакво дебело и еднакво смешно. Или еднакво недебело и несмешно.

Мълчаливо подаде ръка на хипопотама си и двамата бавно се отдалечихте.

Следваща
Приказки за Попо, 1992

Как се прави къща в къща

1980-09-08T21:25:00.004+03:00

Най-доброто време за построяване на къща е три часа след полунощ. Разбира се, ако искаш да направиш истинска измислена къща, а не някаква крива барака с позволени картони и възглавници. Естествено, да се събудиш в такъв час не е лесно, поради което трябва да се направят две неща. Да се престориш на дълбоко заспал точно след сладкото „Лека нощ“ и освен това – да назначиш няколко добре измислени мускетари, които да стоят до главата ти, за да те събудят точно навреме. Важното е, когато ставаш, да не си напъхаш и двата крака в нощното гърне или да не помислиш, че е дошъл наемен убиец, и да стовариш нощната лампа върху преградата на леглото. Веднъж заспал, извинявай, веднъж станал, трябва да си убеден, че никой вкъщи не е буден. Има различни начини да провериш това, но един от най-изпитаните е да се приближиш на една педя разстояние до лицето на човека и да му кажеш високо и ясно: „Ти си глупаво магаре!“ Ако след три секунди – брои се на глас – не последва удар с пантоф по главата ти, можеш да допуснеш, че човекът спи (или се прави на заспал). Последното, което също може да се очаква, не е в твоя полза, но ти нямаш друг изход – освен ако не се смяташ за долен пъзльо.

Като всеки уважаващ себе си разбойник ти няма да се задоволиш с каквото и да било и решаваш да направиш една истинска измислена къща в средата на хола. Разбира се, в нея няма да живееш сам. След като я построиш и станеш главатар на всички банди в квартала, ще си доведеш жена – може би онова русо момиче от съседната група, ще имате деца, в края на живота си ще пушиш лула и няма да пиеш прясно мляко всеки следобед. Последното те изпълва с енергия и ти се залавяш за работа.

Чувал си, че всяка къща трябва да има мазе, но като си спомняш няколко страшни чистения на вашето в кооперацията, на бърза ръка се отказваш от него. За основа ти трябва нещо солидно. Онези черги, които ти ги пробутват – да не мислят, че се заблуждаваш какво струват. Избираш масата в трапезарията, с полираните крачета. Откъртваш ги – тези проклети болтове – и отнасяш плота в хола. Ако ти пречи килимът, можеш да не го изгаряш веднага, тъй като ще ти потрябва, след като изградиш огнището. След като си поставил основите, започваш да издигаш стените. Спираш се на библиотеката в хола и сваляш от нея две вратички. Парчетата от счупени чаши можеш да избуташ в ъгъла, за да не се порежеш. Другите две стени издигаш от обратното на две картини – винаги са ти били неприятни, защото през деня ги търкаш с парцалите за прах, пък и не виждаш защо трябва да висят разни стари муцуни, след като не са Том и Джери или Алф. Лесно правиш прозорци в последните две стени, като с пръст пробиваш платното точно в носа на дядото, после с леко пращене отлепваш мустаците му и част от ухото. Прозорецът на другата стена се получава встрани от дупето. След като вградиш прозорците, не изхвърляй парчетата от платната, защото ще ти трябват за същата цел както килимът. Тъй като височината на стените не е твърде голяма, решаваш покрива да поставиш, след като оборудваш цялата покъщина. За легло, естествено, избираш всички изгладени през деня ризи и рокли, като за по-голямо удобство за възглавница поставяш черната кожена чанта, в която привечер се слагаха уж някакви важни хартии. Столът се получава твърде удобен от филцовото бомбе с черна лентичка около бомбето (естествено поставено с бомбето нагоре). Огнището става чудесно от три сложени на кръст парчета – за предпочитане е така образуваната дупка в пода да е пред вратата на къщата, за да я използваш за градина. След като кръстосаш паркета, внимателно пъхваш под него направени на фитили десет- и двайсет левови банкноти, но не запалваш огъня веднага, защото къщата още не е наредена напълно. Масата я правиш, като поставяш с екрана надолу малкия цветен телевизор и няколко пъти го удряш леко в пода, за да изправиш екрана – забелязал си, че е леко изпъкнал. Разните му подробности – провизии, дрехи и др., набавяш от хладилника и гардероба – яйца, торти, ръкавици и др. Да, къщата е готова, обзема те чувство за уют.

Започнало е да се развиделява, затова трябва да бързаш. Мяташ килима в огнището, взимаш кибрита и запалваш огъня. След това сядаш с чаша какао (с много захар) в креслото си и се любуваш на буйните пламъци. Видели отвън светлината на огъня, близките ти идват да се постоплят и ти благосклонно ги каниш вътре. Баба ти се настанява в парче торта, дядо ти предпочита удобството на прясно кокоше яйце, в което сяда с плясък. Влиза и учителката ти от групата. Известно време стои права, тъй като не може да сметне колко е равно и равно, но накрая каниш и нея – след като е изсвирила за компенсация на два пръста и уста „Зайченцето бяло“. Топло и уютно е. Време е обаче да отиваш в детската градина. Оставяш ключовете от къщата на дядо си и излизаш.

През целия ден обаче си невнимателен, неспокоен. Дори опасно неспокоен. Нещо те гложде непрекъснато – някакво особено предчувствие, подобно на това, което имаш, след като си изтървал на пода глобуса от полилея, опитвайки се да почешеш ухото си през стъклото. Някакво особено предчувствие. На път за дома отдалече получаваш сигурни сигнали, които потвърждават опасенията ти. Но скандалът ги надминава стократно. Със зачервени от плач очи, целият треперещ – брат ти нямо протяга към тебе ръка и ти виждаш на дланта му смачкан билет от градския транспорт, който, впоследствие се установява, е бил в черната кожена чанта, послужила ти за възглавница. Всички те гледат с ужас.

Нещастието беше станало.

Следваща
Приказки за Попо, 1992

Попо

1980-09-08T21:23:00.003+03:00

Хипопотамът седеше на тротоара и пиеше сок от мушмули. Кожата на гърба му беше набръчкана от тежки мисли, тъй като черни предчувствия го бяха обзели. Идеше часът, в който хипопотамът трябваше да изчезне от света. Знаеше, че настъпва времето, в което едно момче щеше да забрави да мисли за него, а това означаваше, че настъпва и неговият край. Може би нямаше да се измъчва така, ако момчето не си го представяше толкова щастлив, заобиколен от толкова невероятни неща. Ако всеки миг не му се случваше нещо непременно ново. Ако не беше открил и един нов свят. Хипопотамът се напрегна. Разклати чашата със сока, вгледан в дъното й. Да, той съществуваше благодарение въображението на момчето, но също така бе вярно, че си имаше и частица собствен живот – момчето не бе измислило с какво хипопотамът се храни, има ли приятели и врагове, кои са те. Имаше си свой собствен живот, вътре във въображението на момчето. Сякаш се беше завързал с малки, но здрави възелчета за останалия свят – той и жълтото слънце, той и сока от мушмули, той и отвратителната муха. Хипопотамът се замисли още по-дълбоко и кожата на гърба му съвсем се сбръчка. Нямаше ли някакъв начин да продължи да съществува чрез тези неща, които момчето не можеше да забрави, тъй като не ги беше измислило? Да се прехвърли целият в тях и в главата на момчето да остане само едно бяло петно с формата на хипопотам? Да прескочи например в сока от мушмули или в онази воняща муха и като се пренесе там, да оживее отново – този път независимо от никого! Всъщност това бе единственият начин. Не, чакай! Не можеше ли освен това да направи така, че момчето никога да не престава да си го въобразява и той да живее с него до края на живота му.

Но какво зависеше от него? Какво можеше да направи, след като живееше чрез друг?

Хипопотамът допи сока и хвърли чашата зад гърба си. Тя уцели Али Баба по плешивото теме. Разбойникът се хвърли като обезумял върху хипопотама и само въображението на момчето спаси животното от кървава саморазправа.

Следваща

Приказки за Попо, 1992

***

1980-09-08T21:06:00.004+03:00

           "Мануил Майстор гради Павля Кюприя"

Решено е -
да умре заедно с всички посочени или
да премине като бог по моста -
убеден в утробната якост на свойто творение.
Облогът е висш
и той е претеглил в ума си везните -
непосилна е само
мисълта му за тези след него, но знае -
това не е просто
поредния акт на отдаване, а
невероятния миг на безпогрешния избор,
отстояващ родимото. Какво
би могло да засенчи
щастливата ярост?
Той носи във себе си семето, което единствено
би дало живот на онази
безформена същност в гърдите му.
Единствено той -
                                                          но каква воля! -
да среща в очите тази
                                                  преоткривана орис!
И туй е непреклонната отлика -
като последна надежда да носиш в ума си
несътвореното. Не,
това не е съдба, нито бог -
това е безсънния вик на прародителя:
                                          "…дене се кюприя градат,
                                          ноще се кюприя събаря,
                                          Събаря, темел не фаща…"
Сетне се вижда -
с гозби в ръце към него иде любимата.
Без ръце, без очи, без глава
той я подвежда към
необходимата смърт.

Следващо
Опит за определение, 1989

***

1980-09-08T21:05:00.003+03:00

Могъщ и ярък е гласа на Битието
и всяка вещ повтаря като ехо
разноликите му тонове.
Съзвучни с най-дълбоката му същност,
приемат формите им очевидните си очертания -
подобно спомени,
                                 ала от едно ли сбъдване?
Докосват се невидимо
реките, устните, звездите
и звезден прах по устните ни пада
в мига, когато, наранени от сблъсъка на две планети,
отзвучават във безкрайността
                                 листата есенни.

Така
едни във други светове оживяват
пейзажите на свойте съприкосновения.

Следващо
Опит за определение, 1989

***

1980-09-08T21:04:00.003+03:00

Огледай го!
Роден от жена - до смъртта си остава зародиш,
обвит във плацента,
                                              която със своята вяра захранва.
Да можеше с удар да смъкне от себе си тази
прозрачна обвивка - но не - бидейки плод неузрял,
крехък опит за същност - той се възправя с цял ръст

за да моли пощада.
                                          Защото да вярваш навън
от сърцето си - значи да просиш. Той прави
от своята немощ
                                       Олимп, по който посажда
богове и богини, готови в решителен миг
да извършат това, за което той е безсилен.
Наместо да стане разтворена шепа, в която
пространството-време изсипва нещата -
той вярва!
                     Наместо да бъде път необходен,
хоризонт на Вселена - той с немощ слабостта си зачева.

Да, не всеки има съдба да израсне
за кръста с пироните
                                                        и сетне,
                                                                      омиван
във сълзи, беззвучен да мине по пътя;
не всеки има съдба да посочи
кръвта си с венец и се слее
                                                     прозрачен с небето.
Но
и не всеки би крил силуета си в блатото,
за да не стане това, което без сянка дори
                                                                    съществува.
Не всеки би търсил във себе си ада,
За да отглежда в ума си
                                                       безкрилите ангели.
За това -
без звезди и без кръстове вече.
Да се видиш подобен на себе си -
не е ли това тъканта на стремежа,
прастария вътък.
                                          Да се видиш подобен,
страстно подобен с безкрая -
не е ли това срещата.

Следващо
Опит за определение, 1989

Посвещения на Е.

1980-09-08T21:03:00.003+03:00

6.

С мозъка живея днес,
с тялото си - утре.
Душата ми
заселва обиталището
на различните по ранг
                                 и степен на неуловимост
мечти, надежди, вдъхновения.
С едната ръка творя началото,
с другата претеглям края.
Това, което правя в този миг е
обяснението на нестаналото още,
                                                              така че,
днес е бъдещето, а пък утре -
                                                   миналото вече.
Целувайки онези
                                  фантастични устни,
аз съм отдавна мъртъв.

7.

Да бъда все по-близо до тази уханна влажност
издавана като присъща страст от новите листа
и плодни пъпки
                                 все по-едноутробен с тази
искряща девственост
да разкъсам прозрачната мембрана, през която чувствам
но и не съм в едно със веществото да сложа устни
на вените му или да срежа своите, за да прелее тялото ми
от необузданата му мъдрост.

Но ще изживея ли началото,
принудата без форма и без мирис.

Следващо
Опит за определение, 1989

Обреченият на тайни

1980-09-08T21:02:00.003+03:00

Кои са белезите на това
Безспорно съществуване? С какво оставаш -
набеден от някого да бъдеш жив?
Кое пренася същността ти през тази
огледална светлина, утъпкана във хаотичен бяг?
Какъв е смисълът да продължаваме?
Не мога да получа отговор.
Аз зная -
Единствено въпроса в мен е вкоренен,
като частица от кръвта ми,
като парче от мойта тъкан
и като тумор смъртоносен - във мен,
чрез мен живеещ.
Роден съм да го пренеса на неродените -
така от мъртвите със него бях дарен,
както те от неродените.

И няма утеха -
Кохелет пренесе същите слова,
дочути от пастирите.
Оскъдно ли е времето изминало за този
изстрадан отговор, или Природата не е създала още съществото,
което ще отвърне? Не крие лицето си Горгона
и няма песен
                     несподавена -
със унижение и скръб
всеки стремеж е увенчан.
Идем, окаменяващи.

Следващо
Опит за определение, 1989

***

1980-09-08T21:00:00.003+03:00

Няма чудо да стане -
Бог не минава по пътя ми,
а нямам нозе да го стигна -
не ще ме докосне ръката му с
                              восъчни пръсти.
Няма чудо да стане -
миг подир миг ще се скапе
                              безразличното тяло -
страх ме е края си да помисля.
В земята, в небето,
от черно към бяло -
като разгонена кучка се мята душата ми -
как да живея между
                              два екстаза?

Все по-черно става, когато не свети,
все повече Космос, когато няма земя,
все по-раздалечаван, Господи,
как да живея в онези
междузвездия?
Ала няма чудо да стане!
Ще се взриви душата ми
На хиляди парчета в някоя
от постижимите и сиви утрини,
в обяснима секунда
ще затрупа тялото.

Следващо
Опит за определение, 1989

Модел

1980-09-08T20:59:00.003+03:00

Да станем   б о г о в е т е!

През телата и душите ни минава пътя на звездите,
затуй от тази смес да грабнем шепа,
за да твориме линиите, които следват.
Средина между познаване и вик безумен -
да пренесем във бъдещите дни
начина за съществуването на мечтите.

Да станем   б о г о в е т е!

Следващо
Опит за определение, 1989

Самочувствие в бъдеще време

1980-09-08T20:58:00.003+03:00

Ще понесе ли съществото ни това раздалечаване?
Увлечен от безкрай, който сам твори,
опиянен от участта си -
разума все повече във себе си потъва,
а нашите сърца сънуват още
                                                онзи стар камбанен звън.
И вечните слова, които
                       Забравената нежност връщат.
Ще издържат ли плещите ни този ритъм нов,
този неочакван бряг?
Вековете своята хармония създават,
ала и човека полага знака си
и по-настойчиво пресътворява онова,
                                                            с което побеждава.
Но ще понесе ли този бяг
роденото във кърви тяло,
ще понесе ли дланите ни тази
                                            меняща се земя,
това бъдеще,
което обитава настоящето?

Следващо
Опит за определение, 1989