23.11.2018

ПОВТОРЕНИЯ

х
Змия, захапала опашката си, хамстер, във виенското си колелце – това са
драмите на триизмерния ни разум, който не е в състояние да понесе това,
което е отвън, та сам гради спасителни предмостия, които да го преведат
отвъд. Наличие на смисъл, на висша логика и крайна цел -
това е естеството на дължимото му поведение, защото
светът все пак не може да е сътворен от нищо и за никого, а от
доброжелателна причина и заради човека. Това е матрицата, която
преживяваме интимно всички Земни, сякаш сме единствените посветени
да черпим плодовете й. Това е и златното сечение – познаваме света
единствено през своята матрица, неспособни да преминем границата. Така
малкото не може по-голямото да опознае, нито голямото
да види цялото.

х
          Намирам Бог, Първопричината,
невежественият усърден Демиург
и хаосът внезапно се стопява, илюзорността отстъпва място
на щастливата увереност да обитаваш
непоклатимите устои на осезаемото Мироздание, но само
докато Богът трае в мен и аз във Бога.
          Вземам разума,
полагам го в ръцете си и с увереност, доведена до щастие,
напредвам в Естеството, пробивайки пулсиращата му повърхност,
докато не стане безпогрешно ясно, че напредвам в себе си единствено,
пробивайки пулсиращата си повърхност.
          Нищо отчетливо не надделява. Така,
моят Бог за мене е това, което е
разумът за друг, а пък за трети любовта,
осъзнавайки накрая естеството им
на равносилни заместители в тревогите на всеки да открие
приемливото за него основание
за пребиваването си. Това нескончаемо
кръжене над човешкото, това недоверчиво облитане на 
смисъла. Наистина не търся изход,
нито подходящо обяснение, но питам се –
има ли класация на съществуванията и кой е на върха,
защото вярвам, че никой не живее „заради”, а „тъй като”.
Тъй като съм – откривам Бога, тъй като съществувам
любовта ме обзема, познавам - 
и ме изпълва измамната увереност във разума.

Съществувам преди смисъла на живота си.

х
Но какво е „смисълът на живота”?
          Наистина, не бъркаме ли онова, което правим
с това, което сме, уподобявайки се до неузнаваемост
на заниманието си, сякаш същността ни няма сили да възпре
претапянето си? Да уважаваш сечивото, което Съдбата
е положила в ръцете ти, не е същото да се стремиш
да придобиеш очертанията му, да станеш самото сечиво накрая,
дори ако това е призивът на Провидението.
Аз съм повече от думите, които правя,
тъй както е повече от своите обувки – обущарят
и зидарят от поредния си камък.
          Но ако е истина,
че не е важно онова, което правиш,
а отношението ти към него, /което още не е същността ти/,
то тогава писането на поезия е равно на доенето на крави и на
подреждането на столове. Отсрочи призванието -
то не важи на Земята, която, казват, има кълбовидна форма
и всичко се завръща към онази точка, от която е потеглило.
          Но отношенията са различни, там се различаваме.
          И само питам –
няма ли градация на отношенията, защото
едно добавя към общото месарят, а друго – астронавтът,
днес оставам жив и това е дължимото от мен участие, а утре
поставям цвете в косите ти и се стопява мъдростта на светлината.
          И отново питам – кой може сам да отстои
смисъла на съществуването си, сплетените основания
на земното си пребиваване?
Животът ни не е отделен акт,
едно-единствено движение, единствен вик,
не е живот само, а също е и смърт, която
му е толкова присъща, колкото на нея – той, и
няма смисъл отделният живот,
лишен от смисъл е, дори и моят. Смисъл
притежава само общият живот. Само
съвкупността от съчленени Азове,
която неуморно се възпроизвежда
от възторжените ни животи и унили смърти,
приемайки като божествен равноделен дар
това, което първият принася и последният.
/Къде, къде е първият – не е ли, всъщност,
втори след последния?/ Но
смисълът на общността не е посилна за човека.
Никой не ще успее да се различи,
да разпознае неповторимата си същност в тази
взаимозаменяемост на основания и смисли.
Посилна за човека е задачата,
тя е смисълът на общността, преведен на езика,
на който само той, отделният човек - и никой друг - говори;
препятствието, което само той ще превъзмогне;
усилието, дължимо единствено от него и накрая –
плодовете, които ще бере,
и които само той, и никой друг, е преживявал
в сезоните на своите желания. 

Не гледай Бога, не гледай Бога.

х
Но разумът не е отделно сечиво,
не стои отгоре, ни встрани - той е един от многото нюанси, добавящ
своята перспектива към общия пейзаж. Добавиш ли и други тонове –
черно-бялата картина се стопява,
изчезват резките контури на матрицата,
която остава в очите ти само като една
зрителна измама.

х
Не виждаме отвъд очите си, не чуваме отвъд ушите си,
сетивата ни се спират пред първата от механичните прегради,
които обкръжението ни поставя. Безкрайна е блендата
от състояния, но имаме наличен само набора на тези,
до които стигат сетивата. По-фините, по-смесените ни убягват,
не, сякаш нарочно ги отхвърляме като заплаха
пред праволинейното ни съществуване. Смесените ни убягват.
Съществуваме сред очевидностите – това е царството на сетивата,
в което разумът слугува, джунглата на формите, шумният пазар, където
сетивата откриват средствата за препитание
и смисъла на съществуването си. Но очевидното не е краят,
то е началото на света, неговата цветна приказка,
поканата за танц, при който танцуващи и музика се сливат.
Очевидното е началото на представлението, което
никой не може да пропусне, защото там е въведението,
без което основната пиеса ще остане неразбрана.
Ето – кръглата планета е за мене плоска, защото
плоскостта е, което сетивата ми предлагат – не могат
да обхванат цялото, за да видят истинската форма
или формата, която разумът налага. Но пък разумът
е там, където планетата е плоска – той не може
да се отдели от сетивата, защото наистина е плоско онова,
което възприемат те и друго няма. Другото не е в света,
то е тук, където се събират разума и сетивата,
за да завършат цялата картина с всичките й фигури и цветове,
тъй както плоскостта завършва кръглото
и Земята става цялостна.

х
Малкото не може да познае по-голямото,
но може да престане да е малко, за да стане онова,
което е било над него и да познае себе си,
като голямо вече, към което е възлязло.
Да, разумът гради предмостия, но стъпва върху тях
и продължава там, където не е можело да бъде,
тъй като е твърде широка панорамата,
а процепът му – винаги по-тесен, за да схваща онова,
което предстои. Възлиза и познава след възлизането онова,
което е било невидимо и невъзможно за познаване,
тъй като го е надмогвало по естеството си.
Поставя матрицата по-горе и вижда от по-високо,
разширява я и обхваща повече; винаги в матрицата,
но винаги в друга, с една идея отвъд старата.
Ала цялостността убягва.

х
Коя е тази неподвижна точка /и има ли наистина такава/,
около която се върти светът, за да престане да изглежда така
неописуемо несвързан, направо непостижимо разпилян
по никнещите зъбери на привидно очевидни обяснения или
затлачен глухо в плитчините на окончателните основания?
Коя е тази неподвижна точка?

х
И точка ли е или е състояние, в което всичко е едно
умиротворяващо единство, пулсираща събраност,
при която вещите напускат очертанията си
и поточността на времето пресеква? Състояние на съчетаност,
което прави невъзможна всяка разделеност?
Това е състояние, в което
изчисляващият разум спира да работи, състояние, което
той не може да постигне, защото
само може да прониква в естеството,
не да обхваща, не да е обхванат – да се изкачва може само
стъпка подир стъпка, винаги една след друга,
винаги преди и след това, винаги сега и после, сякаш
естеството е въже, по което трябва да се изкачи,
за да се види на върха, на мястото, където естеството свършва.

х
Но къде е цялото – отвън мен ли е изцяло?  Или е
едновременно в света и в мен – основанието вън от мен,
а в мен – стремежът? Защото това се половините на цялото -
основание, което се нуждае от стремеж, за да е живот,
а стремежът ми – от основание, за да е енергия.
Или е в мен единствено, и разумът разделя,
което всъщност е неразделимо, и което
престава цялото да е, ако основанието е лишено от стремеж, 
а стремежът няма основание? Да, разумът сега не вижда цялото,
а само неговите части, но ощърбен само той остава, тъй като
цялото не чака да е виждано, нито се интересува
дали изглежда цяло ли не, а само дава воля
на безличната енергия, освобождава същността си
и руши прегради.

х
Цялото не е по силите на разума, но е там,
където силите му се разпалват, в основата, където
силите започват и започват превращенията им. Така,
всяко ново състояние е то самото, но и всичко онова,
което следва, като единствения и безспорен знак,
че състоянието съществува. Разумът сега
е съзерцанието утре; сега, което се разделя,
ще се свърже утре, което е сега отделен миг,
ще е несекваща внезапност утре; сега, което е
съставено от части, ще е всецялост утре.
Съществуващото е събрано
в трептяща едновременност и хоризонтът на познаване
отново е отместен.

Казват, ангелите познават така – отвъд частите
и отвъд времето, безскръбно.