Двамата седяха на припек, облегнати на една дървена ограда. Попо беше преметнал крак върху крак и разсеяно дъвчеше сламка. Момчето дремеше. Внезапно вниманието на хипопотама беше привлечено от действията на някакво същество, което се опитваше да достигне канчето с мляко, което Попо беше приготвил за обяд. Съществото беше неприятно, космато и с мустаци. Хипопотамът почувства, че му се повдига, но се направи, че нищо не забелязва. Косматото същество беше наближило на една негова лапа канчето и очевидно се опитваше да направи връзка между него и муцуната си, като в част от секундата, с движение на първоразряден тенисист, хипопотамът сграбчи косматостта и направи движение, което по всичко личеше, че ще приключи с отнемане на живота на противното същество.
С въображението си момчето преустанови инцидента, скочи разгорещено на крака и извика:
- Ти искаше да убиеш това животно, което нищо не ти е направило? Това е противно!
Хипопотамът зина и стоя с отворена уста до момента, в който плъхът с ловко движение я трясна обратно. Той се съвзе от удивлението и на свой ред се изправи на крака, крещейки на момчето:
- Трябва да знаеш, че това гнусно същество е враг на всички мои събратя в родината ми – Млекопотамия, и ако бях истински, и ако бях истински, наистина истински... – започна да заеква хипопотамът от ярост и дълго след това не можа да се успокои.
Момчето му каза:
- Ако беше наистина истински, ти нямаше да искаш да убиеш това животно само защото е отвратително, а щеше да му дадеш част от своето мляко – точно защото ти е отвратително!
- Това не го разбрах! – спря срещу него Попо.
- Казах ти – ако някой ти е отвратителен, трябва да му помогнеш да не ти е вече отвратителен. Щом е такъв, значи нещо му липсва – или храна, или приятел, или подслон. Станал е такъв, защото всички са минавали покрай него и са го оплисквали с кал, защото никой не се е спрял до него да обърше с носната си кърпичка калното му лице.
Хипопотамът мълчеше.
- Разбра ли? Никой не е отвратителен, защото му е добре! – повтори момчето.
- Учеха ни в Млекопотамия – поде Попо, - че половината от съществата се раждат направо отвратителни, а другата половина направо хипопотами.
- Ха, ха, ха – засмя се от сърце момчето.
- Защо се смееш? – попита хипопотамът.
- Защото си представям в Месопотамия кой се ражда отвратителен.
- Кой? – попита тъпо хипопотамът.
- Ами там сигурно се раждат отвратителни онези, които в Млекопотамия не се раждат такива. – победоносно изстреля в лицето му момчето.
Попо хлъцна от удивление.
- Няма такава страна!
- Има!
- Няма, ти казвам!
- Няма, ли им казваш!
- Няма.
Спорът им сигурно би продължил още една страница, ако действията на плъха не го бяха прекъсвали. По време на разгорещения разговор той, засегнат от липсата на достатъчно внимание, се бе отдал на кулинарни занимания. Беше напъхал цялото си тяло в канчето и лочеше шумно. Виждайки най-накрая това, Попо изпадна в нервна криза и така изрева, че нещастният плъх не можа да преглътне последната капка мляко и се задави. От невъзможността да поеми въздух той се просна по гръб и започна да хърка. Попо реши, че това е нов номер от страна на плъха, и бе решил с цената на всичко да приключи с него веднъж завинаги, но едновременно с това с удивление забеляза как момчето се нахвърли върху плъха и започна да му прави изкуствено дишане.
- Естествено, изкуствено дишане! – измуча презрително Попо.
Без да му обръща внимание, момчето продължаваше да вдъхва въздух и да му кръстосва и разкръстосва лапите. Малко по малко животното се връщаше към живот. Бледа руменина обля страните му. Миглите на очите му трепнаха и се разтвориха. Момчето скочи и държейки си за корема, се скри зад един храст.
Хипопотамът наблюдаваше сцената с интерес.
- Какво, лошо ли ти стана? – с ехиден глас пропя той.
- Да, стана ми лошо. Никога не съм можел да понасям миризмата на мишки – му отвърна момчето и го изгледа изпитателно.
Хипопотамът бавно отмести погледа си встрани.
