Но стана нещо неочаквано.
Един ден на въздуха почука служител, облечен в блестящ работен костюм на фирмата „Междууличен измислителен център“ – МИЦ. След като представи документа си за личност на момчето, служителят сухо и делово го попита дали момчето е то и след като получи потвърдителен отговор, го покани да приеме една видеокасета. Момчето се разписа някъде и взе касетата. Тъй като нямаше в момента друга важна работа, реши да пусне филма, като използва за целта най-близката до него пощенска кутия. След като натисна няколко десетки звънеца от таблото до кутията, на отсрещната стена се появиха фигури. Във фигурите имаше нещо твърде познато, дори би казал, че в близките няколко часа не е срещал нещо по-познато, по-точно нещо, което всеки среднодебел хипопотам на втория път би нарекъл Попо. Негодникът Попо, който очевидно считаше, че няма никаква пречка да бъде харесван от своите зрители, обясняваше нещо със спокойна увереност, облегнат до голяма статуя на плъх. Беше (Попо) облечен в дънков костюм, с мокасини от камилска вълна. Момчето се заслуша. Попо разказваше част от някаква смахната история за едно момче, което си играело на безтегловност с учителката си по време на час за плодове. Учителката се залепвала безпроблемно за тавана и продължавала урока си оттам, като превръщала полилея в крушово дърво, от където събирала две ябълки и две круши. На това място обаче разказът прекъсна, за да предадат реклама на тапи за уши. Преди лягане вземате един слон и внимателно пъхвате два от краката му в ушите си. Уплътнявате със стъклен памук. С хобота бавно намалявате звука до степен на неузнаваемост. Момчето поседя още известно време, след което си тръгна. После се върна и тихо прибра касетата в джоба си. Вървейки по улицата, момчето извика Попо във въображението си. За свое удивление обаче вместо Попо в главата му се появи въображението на Попо, което с най-любезен тон го попита какво желае. Това вече преля чашата на търпението, която и бездруго не бе дълбока. С мълниеносно движение момчето сграбчи за гушата въображението на Попо и го дръпна под носа си.
- Ще бъдеш ли така любезен да ми обясниш какво става всъщност? – попита момчето.
- Аз мислех, че ти сам си разбрал вече какво става, но очевидно си бил така зает със себе си – отговори меко въображението.
- Къде е измислицата ми? – изрева момчето в невъзмутимото лице на измисления хипопотам, по-точно на неговото въображение.
- Бих искал да ти кажа, че ти вече нямаш измислица, която се казва Попо. Но чакай самият той да ти обясни!
- Самият той?! Нямам измислица?! – повтори невярващо момчето.
- Да, самият аз. И нямаш измислица – имитирайки гласа му, повтори Попо, като удари приятелски момчето по рамото му.
- Какво означава това? – попита момчето.
- Това значи, че... Как да ти обясня? С една дума... Виж, най-просто казано – ако сега ти се събудиш някоя сутрин и не си спомниш за мен, аз няма да престана да съм Попо – както щеше да бъда преди, ами ще дойда да те попитам дали не искаш да ти дръпна носа, за да не ме забравяш. Защото, представи си, не ми е неприятно да те виждам от време на време.
Момчето мълчеше и го гледаше замислено.
- Аз вече не съм в главата ти – продължи Попо, - аз съм вече един истински хипопотам и живея само себе си.
- Живееш от само себе си? – повтори тъпо момчето.
- Да, живея от само себе си, както и ти. Аз вече не завися от въображението ти, както и ти не зависиш от моето. Ние сме две отделни въображения – нали помниш, еднакво дебели и еднакво смешни.
- Как стана така? – попита тихо момчето.
- Трудно е да ти обясня, тъй като отначало и аз не разбирах нищо. Всичко започна май от деня, в който започнах да си измислям и аз разни неща. Беше ми харесало да наблюдавам отвътре измисления от тебе свят и постепенно реших и аз да създам един свой подобен измислен свят. Така ден след ден аз създавах за себе си един свой свят и колкото повече го имах, толкова по-истински ставах. Докато престанах да бъда измислицата Попо. Както виждаш, в мене вече няма нищо измислено от тебе. Освен името ми. Разбираш ли – накрая аз се отделих от тебе чрез моето въображение, с което измислих своя си свят.
- Чудесно! – изгърмя с гласа си Али Баба и с все сила стовари върху главата на хипопотама чукче за кълцане на пържоли.
Приказки за Попо, 1992
Приказки за Попо, 1992
