Неоптимистични размишления за човека като стъпало

        
И всяка нова стъпка
             кръга затваря,
за да се върне в своето начало
             края.
Животът ни е творчество
на смърт, безсмислие и скръб.
Възторжени или без памет -
от самотата си (обърнатия герб на обичта)
създаваме отново
онази обреченост, в която съществуваме.
С какво е надарен животът?
Дали не е единствено това
многообразие от светлини и звуци, сред които
към края си се приближаваме?
Все старите въпроси.
И нищо, нищо ново под Слънцето
След толкова хилядолетия на стръвна вяра.
Все старите въпроси.

Кои сме?
Ще се познаем ли? И със какво?
Ще донесе ли разума онази свобода, която търсим,
или отново - след всеки нов пламък -
ще се открива пак безкрайността?
Да вярваме със лудост,
или да търсим с ужас?
Творим поезия или наука -
приличаме на извратени старци, които безогледно
търсят лек на похотта си -
защото нищо не е променено
след толкова хилядолетия.
Сменява се декора само. И маските.
Ала плача е същият.
И на забравата смеха
               е същия.

И надеждата във смисъла.
И накрая - яснотата.

Кои сме?
Ако целта твори вещта,
ако съществуването ни е туй,
заради което сме тела
от кости, чувства и съмнения човешка тор
по пътя на безкрая.




Следващо
Опит за определение, 1989