Толкова далеч един от друг...

   
Толкова далеч един от друг, но и така
непреодолимо свързани! Отдавна бе, когато
всеки обитаваше свой дом, обграждан
от ревниво пазени стени – да изгради
китайската стена на съществуването си, бе първи призив,
тъй като това бе средството да съхрани
неповторимите си очертания, да защити от набези
стопанството на своя Аз. Това бе времето, когато
Вселената бе храм и всичко бе в съзвучие
с нарочните пропорции в градежа му.
После Вселената престана да е храм
и човекът се изправи сам върху Земята,
прекрачвайки руините на своите убежища.
Но бе вече друг.
                               Интимността на пребиваването бе сменена
от потопа на внезапните и едновременни съприкосновения
и няма миг, в който да сме разделени. Един във друг така,
че сянка от мъгла през нас не може да премине.
Счупи се, разпадна се на прах мраморната статуя
с ясно изразените очи и крайници – човекът вече не е
онази преходна обособеност, обектът в себе си,
нарочната самодостатъчност, която преминава несмущавано
през времето и вещите. Той е това, което новият залог наложи,
което правилата на новата игра изискват -
бе статуя, когато Вселената бе храм,
сега е сноп от съприкосновения,
когато е лъчение Вселената.

И Бог вече няма
специално място в човека. 




Следващо
Продавачът на конци, 2009