Старите майстори

   
Какво лекомислие наистина – да гледаш на старите майстори като на навяващи носталгия вехтории! В нашите представи развитието на литературата следва развитието на отделния индивид. И така – старите майстори са така неумели и неуки, колкото пеленачето, ние – живите пишещи, сме зрялата възраст на литературата, а неродените още без съмнение представляват беловласите мъдреци, от чиито уста капят окончателните истини на цялото човечество. В литературата обаче няма минало, сегашно или бъдеще време, единственото деление е на добри и лоши парчета. Перманентната модерност на добрата литература произлиза от характера на взаимоотношението Човек-Космос. Безкрайността на Космоса, която се самовъзпроизвежда и саморазгръща, непрекъснато актуализира Човека, поддържайки го в същата степен на съмнения и неудовлетвореност като преди десет или десет хиляди години. Малко е да се каже в този смисъл, че човекът не се е променил – това не е същественото. Пещерният човек между неговите бизони е огледално копие на съвременния човек между бялата му и черната техника, при което разликата в обкръжението им не е разлика в нивата, та предходното да е по-долно от следващото го, а механична смяна на обектите. Отвъд бизоните има също толкова неизвестни, колкото и отвъд бялата техника – просто хоризонтът за пореден път се е отдръпнал с една или няколко крачки, по-точно с толкова, с колкото човекът е напреднал. Следвайки ритъма на отместването на хоризонта от Човека  - винаги на еднакво отстояние един от друг, като че танцуващи блус, не танго с неговата пулсираща дистанция между партньорите, - литературата копира предходните си състояния и така се пренася през времето, с едни и същи редуващи се гримаси на лицето. Все пак като сега-съществуващ аз поставям около себе си – от лявата ми страна – старите майстори, от които ме разделя тяхната смърт, и от дясната ми страна – неродените майстори, от които ме разделя тяхното раждане. Въпреки наличието на посочените преди малко разделителни линии ние всички населяваме една и съща територия на времето независимо от конкретните периоди на фактическото ни пребиваване на Земята - нашата територия, - което е и предметът на самата литературата, хербаризираният Космос. Правейки литература, аз снемам Космоса и го поставям във вид на стрък планинско цвете или на голяма полска пеперуда между твърдите корици на моето Аз, правейки го възможен и достъпен не само и не толкова за мене, колкото за тези, на които представям своята колекция от най-различни растения и насекоми. Правейки литература, също така аз изваждам карфицата от гърдите на Човека и му вдъхвам живот, за да напусне той мъртвешкото пространство на материята и се настани несмущаван между звездите, където е неговото място и откъдето е отнеман против волята му. С Космоса между кориците и Човека между звездите аз решавам своята лична задача, с която съм бил създаден. Прелиствам книги на старите майстори и виждам как всеки от тях е градил своята част от Великата човешка стена, попълвайки със знание и енергия отредената му за градеж празнота между два съседни градежа. И никой никога не е събарял чужд градеж, защото Великата стена е минавала като тревожно послание през главите и сърцата им, като зов за съзидание, на който те са откликвали, изцяло предоставяйки се на своите части от Плана и на положените в дланите им сечива. Така не съществува най-добре построена част от Стената, най-висок връх, най-добър текст, защото ако Стената не е построена, не съществува и съответната част, а ако Стената вече съществува, то тя е изградена от функционално свързаните и подчинени на общия и единен замисъл отделни нейни части, при което последните загубват окончателно самостоятелността си. Аз не се замайвам нито от височината на върховете, нито от дълбочината на пропастите на старите майстори - всеки има своя уникален собствен път, успореден на всички останали пътища, събиращи се отвъд безкрая.



Следващо
Двамата съдружници, 2007