Огледай го!
Роден от жена - до смъртта си остава зародиш,
обвит във плацента,
която със своята вяра захранва.
Да можеше с удар да смъкне от себе си тази
прозрачна обвивка - но не - бидейки плод неузрял,
крехък опит за същност - той се възправя с цял ръст
за да моли пощада.
Защото да вярваш навън
от сърцето си - значи да просиш. Той прави
от своята немощ
Олимп, по който посажда
богове и богини, готови в решителен миг
да извършат това, за което той е безсилен.
Наместо да стане разтворена шепа, в която
пространството-време изсипва нещата -
той вярва!
Наместо да бъде път необходен,
хоризонт на Вселена - той с немощ слабостта си зачева.
Да, не всеки има съдба да израсне
за кръста с пироните
и сетне,
омиван
във сълзи, беззвучен да мине по пътя;
не всеки има съдба да посочи
кръвта си с венец и се слее
прозрачен с небето.
Но
и не всеки би крил силуета си в блатото,
за да не стане това, което без сянка дори
съществува.
Не всеки би търсил във себе си ада,
За да отглежда в ума си
безкрилите ангели.
За това -
без звезди и без кръстове вече.
Да се видиш подобен на себе си -
не е ли това тъканта на стремежа,
прастария вътък.
Да се видиш подобен,
страстно подобен с безкрая -
не е ли това срещата.
Следващо
Опит за определение, 1989
