Паркът,
където остана сърцето ми.
От бебешкозелените листа лъха на икона от дърво.
През светлеещите жилчици - те правят
изпънати листата - прозира отвъдното на Земята.
Мушица съм, която се върти над улея на времето
миг преди да ме засипят белите цветчета.
Не се ли приучват сетивата ми
единствено от себе си да се насищат
напълно ще изпадна някой ден,
надвесен над реалността.
С крака във мозъка и с поглед към очите си.
Космически места са
Пето авеню и манастира Варовитец,
но мястото за случване е в мен,
където и да бъда.
Не върху земя и не върху вода -
стъпил в себе си, подготвям тягата,
валидна за всевремето.
Най-съвършеното небе е онова,
което виждам аз.
ХХХ.
Паркът, 1999
