Светът е две преплитащи се части,
съществуващи в едно невъзможно единство.
Едната част е с лице от мрамор,
не мога да го докосна,
недоловима, неизменна и непроницаема.
Тя е създадена преди боговете, а ги надживява
и никой не може да каже: „Аз оставих следа.“
Другата част е с водно лице,
слагам ръката си в нея
и я виждам под повърхността, докосна ли я -
цялата поема допира, дори отвръща
със заглъхващи вълнички.
Тази част е винаги сега и тук,
тя е продължението ми.
Тя е глината, с която вая,
гроздето, което тъпча, пожелавам в нея
и посрещам, каквото съм желал.
Или едната част е
неизпълнимо обещание на другата,
въображаема река в пустинята на неизменното?
Или едната част е
новият филиз по гниещия вече дънер?
ХХХVІ.
Паркът, 1999
