***

С ЕДВА НАДНИЧАЩ НАД ПЛЪТТА СИ РАЗУМ,
човек е бил затвор без стражи, свободно
прекосяван от безкрая. Разтворен
като плащ между звездите, той е отдавал себе си
и е оставал цял или Космоса го е препълвал,
но е оставал пак единен, блестящ
от тази несмущавана всеобщност.
Сетне разума се възправя и човека
се дръпва от Космоса, сляга сред себе си.
Исус бива предаден на смърт
и човека се дръпва още повече.
Лишен от старата опора
залита с растящо отклонение от центъра,
присвит като след удар. /Погледна нагоре и не видя
Космоса,
погледна в себе си и не се видя/.
За да остане,
срива от плещите си небесния товар
и се накланя, намирайки опора в друга накланяща се
същност.
Така,
пред прага на новата всеобщност смъртта заварва
сноп,
а не отделен стрък.




Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ