Побеснелият Али Баба сграбчи първата му попаднала канара и я запрати по посока на нещастния хипопотам, който го гледаше като хипохипнотизиран. Канарата премина през въображението на момчето и се пльосна във вид на тулумбичка върху носа на животното. След като почувства по себе си стичащата се сладка течност, хипопотамът излезе от хипнопопозата и глътна преобразената по горния начин канара. Спасявайки дебелия живот на хипопотама, момчето разбра, че с въображението си може да постигне всичко. Освен това разбра, че има различни въображения. Например с въображението на корема си от една попара с мляко, хляб и захар би могъл да направи три попари. Или по-добре – от три попари – една попара. Неприятното е, че след развихрянето на това точно въображение не може да се наведе, за да си завърже обувките, и заприличва на боа, глътнала слон (виж боата, която е нарисувана от Антоан в онази книга). С въображението на главата си може да превърне смъртната опасност за хипопотам в сладкарско изделие. Като говорим за попари и хипопотами, мисля си, дали тайно не подозираш, че Попо, който си измислил, има силно развито коремно въображение за сметка на мозъчното си? Сигурно си представяш, че в началото на измисленото си съществуване Попо е приличал на тебе, след което се е изродил в сегашния си вид, по-скоро в сегашния си безвид. Или между-вид. Питаш го една измислена сутрин:
- Попо, от какво си станал такъв?
- От себе си – отвръща той.
- Не можа ли да си от мене, за да не си такъв смешен и дебел? – му казваш ти.
Попо мълчи. Ти отново го питаш:
- Не можа ли да си от мене, за да не си такъв смешен и дебел?
- Аз съм толкова дебел и толкова смешен, колкото си и ти. Ела да ти обясня това.
И въпреки съпротивата ти двамата тръгвате натам, накъдето те води животното. Вървите мълчаливо. Преминавате през плитка и воняща от нечистотии река – ти се обля целият в рядка кал, а хипопотамът си остана същият. Стигате до една палма, на чиито връх има кокосови орехи. Опитвате се да ги достигнете, подскачайки и двамата на един, два, три и повече крака – но без никакъв успех. Забелязвате в дървото една маймуна, която ви е наблюдавала и сега се тресе от смях. За да ви смае окончателно, тя откъсва един орех и започва да го върти пред очите си като топка. След като го разглежда внимателно, маймуната с вещина запраща ореха по посока на главите ви и само бързата ви реакция спасява ореха от повреда. След принудителния тръс спирате сред осеяна с камъни поляна. Изведнъж някъде отгоре, отзад и встрани усещате нечий втренчен поглед, но не се обръщате, тъй като сте неприятно учудени от местоположението на погледа спрямо гърбовете ви. Правите опит да се доберете до отсрещната горичка, като започвате да пълзите между камъните. Покрай вас с космическа скорост преминава една змия с цвета на цялата поляна. Вие едва я различавате и сигурно изобщо нямаше да я различите, ако тя, загледана назад в пълзящите ви туловища, не се беше блъснала с трясък в един бамбук. След неколкоминутно риене се добирате до горичката и бездруго щяхте да въздъхнете с облекчение, ако отново не бяхте усетили същия онзи поглед, на същото разстояние, както преди да започнете да риете. Бавно се обръщате, не дишайки. Отсреща внимателно ви следят чифт очи, забодени на дълга шарена шия, на няколко метра от шарените си дълги крака. Ти не се изсмя. Не се и усмихна.
Беше разбрал, че всичко на тази земя е еднакво дебело и еднакво смешно. Или еднакво недебело и несмешно.
Мълчаливо подаде ръка на хипопотама си и двамата бавно се отдалечихте.
Следваща
Приказки за Попо, 1992
Следваща
Приказки за Попо, 1992
