Нищонеправенето е попипване, подхващане на каквото и да било – занимание, при което съзнанието се плъзга покрай, през каквото-и-да-било-то, без да прониква в него, без да го обхваща синоптически. Нищонеправенето е състояние на духа. То не е моментна реакция подобно на зачервяване от силен огън, или на охлузване, това е трайна промяна, възвръщането от която изисква много енергия и време. Това е болестно състояние, при което – най-общо, психиката е в състояние на ступор, „агресивна” разсеяност, предизвикано от липса на актуална „играчка”; психическата енергия е лишена от обект - фокус, и се мята в пространството като маркуч под напор, откъснал се от накрайника за напояване, втъване в потока от събития с известно чувство за несъгласие и с усещане за инерция, което прогресивно намалява. В очакване на подходящото време и подходящото място. Но, наистина но, това състояние на очакване или по-скоро на допускане настъпването на бъдещо събитие не е онова, след което заслужено идва постъпването, придобиването на плода на усилията, намирането на вярната посока, откриването на правилния път; това е стоенето насред полето и нещо те каца, нещо те жили, нещо ти ухае. Но, отново но, това стоене не е жадността за слънчевата светлина, разтворените ноздри за уханието на мащерка, не е мозъкът, направен на бокал, за да съдържи всяка капка на Вселената, това е безизразното пребиваване-ту-тук-ту-там на подхвърляно от водите есенно листо, гипсовите отливки на хилядите пресичащи, застъпващи се разнопосочни стъпки в калта на автогара. Разбира се, може да се твърди, че тази само на пръв поглед непродуктивна вторична разсеяност на практика превъзхожда по дълбочина и по стабилност на резултатите обичайния тип разсеяност. Разсеяността на нищонеправенето е слабост, а не сила; само изглежда проява на мъдрост, но на практика е оглупяване - наподобява на тоталната разтвореност на будистки монах в реалността, но е повърхностният полет над листовете на слабия ученик. В очакване на подходящото време и в търсене на подходящото място – минават дните ти, като че отмяташ досадното задължение на актуалното живеене в предвкусването на истинското съществуване.
Следващо
Двамата съдружници, 2007
