или още малко на тема смърт
Нито живота разбирам, нито смъртта, напълно
неясни са ми и двете. Едното – тъй като съм в него,
а другото, защото вън от него съм. Живота не разбирам,
толкова съм слят със него, изцяло потопен, тъй както той е
потопен изцяло в мен и наистина не знам къде завършвам аз
и той къде започва, нищо отчетливо не може да се различи
при тази невъобразима интимна близост. Но не е само близостта,
която пречи да го разбера – помежду ни сетивата ми стоят
и не живота виждам, а само някакви отделни части,
не дори самите части, а онова, което
от частите остава, след като преминат сетивата,
за да се явяват различни в мен, вече с багрите, които
съществуването ми полага върху тях.
Гледам към живота, но мога само себе си да видя –
очите ми единствено през мене гледат
и няма никога да разбера, как всъщност той изглежда,
колко по-различен е от онова, което виждам. Също
и смъртта не знам какво е, не мога да я разбера изобщо,
защото съм толкова изцяло вън от нея и вън от мене тя,
че един за друг не съществуваме, дори не подозираме
че може да ни има. Наистина, понякога унинието и скръбта
някак неусетно ни сближават, но това изглежда
само като намек, а не същинско разпознаване. Все пак,
животът не е нищо, което на не-живот прилича –
в стихията му няма ни начало, нито край
и като гротеска всяка окончателност звучи,
като напълно незаслужен присмех, така че
по живота аз не мога никак смъртта какво е да позная.
А когато смъртта ми се разкрие и ми се покаже цяла,
когато се яви каквато е – тогава вече няма да съм аз,
за да я схвана и смъртта за мен отново ще остане непозната.
Нито животът, нито смъртта, само съществуването ми, което
очевидно е нещо различно.
1
Съзнанието иска да познава и отвъд живота, стреми се
наред с живота да познае и смъртта какво е,
света й как изглежда, защото е наистина предизвикателство
тялото да претърпява нещо, което съзнанието
не може да обхване и не може след нещото да продължи
и види какво е онова, където тялото отива
вече толкова неописуемо различно. Но тялото не му помага никак,
съвсем го няма след смъртта, когато
съзнанието няма сетивата, с които да познава,
а без тях все още не може да се справя,
за да продължи само нататък, когато вече тялото не е.
Сетивата спират пред стената на смъртта,
докосват я внимателно, дори не правят опит
да пробият в нея дупка или с отскок да я прескочат,
а се връщат обратно към живота, тъй както,
отразен в огледалото, слънчевият лъч се връща
към Слънцето обратно.
2
Да, както се отдалечава от тялото, както познава все по-далеч,
както познава на все по-голямо разстояние от него,
съзнанието ще успее да провиди в отвъдния свят, да види
света на смъртта, тъй както вижда света на живота,
да прескочи сетивата на тялото и усети със своите
безтелесни сетива сенките на отвъдното, да види
с безтелесните си очи изгревите и залезите му, да чуе
с безтелесните си уши шепота на телата, които вече не са тела,
а са липса на тела, да вкуси с безтелесното си небце
солта по заливаните с морска пяна бляскави скали.
3
Къде отивам – към света на смъртта.
Свят, който не познавам, но който ме познава,
свят, който излиза от мен, интимното ми ехо,
обърнат към мене свят, с лицето си обърнат, към мене целият извърнат.
тъй както към повикания е извърнат призивът с единствения смисъл.
Свят, който гледа към мен, за който не съм някаква фикция,
някакво нищо, не съм празно пространство, липса на материя,
отсъствие на време, свят, толкова зависим от мене,
толкова подвластен на сърцето ми.
Откъде идвам – от свят, в който ме няма,
за който съм нищо. Свят, който изобщо не ме вижда,
тъй като липсвам изцяло, напълно не съществувам.
4
Не мога с наличните понятия да схвана
какво смъртта е, очевидно твърде общи са,
не са достатъчно прецизни, когато става дума
за стряскащи неща като „завинаги”,
„безкрайност”, „край”, а елементът „окончателност”,
който е в основата на тази неизчерпаемо
привилегирована поредица, ми е напълно чужд.
Мога да схвана, направо да усетя
края на масата, свършека на песента, липсата
на продължение след острието, предела
на паднало върху пясъка листо, но изглежда
са специални понятията на смъртта,
имат съдържания, които не означават нищо
за живота, както понятията на живота
не означават нищо за смъртта. Понятието е едно,
а съдържанията - две, но толкова различни,
че всъщност стават две понятието за едно
и също. Краят на живота не е краят на смъртта,
безкрайността в живота има някак
приемливи очертания, докато другата
изглежда няма никакви. Наистина, не схващам
понятията на смъртта, не ги разбирам никак,
опитвам да ги хвана, да вържа съдържанията им,
да им уловя значенията, но изобщо не успявам,
като риба се изплъзват от ръцете ми,
извъртат се в ръцете ми понятията на смъртта.
Осветявам ги със светлинките на живота,
но е слаба светлината им, та не успяват да пробият
тъмнината на смъртта, да я осветят отвътре.
Не мога да проникна в тях – опитам ли,
оттласкват се от мене съдържанията им, защото
ги изпълвам единствено с живот, а не със смърт,
а смъртта е, която ги захранва, която ги прави да ги има.
Ето – не пасват общите понятия и в двата случая,
не може с един и същи ръжен да се вадят
и въглените на смъртта и камъните на живота,
и трябва с едно да се говори за живота,
а с друго – за смъртта.
5
Не знание, не предчувствие, не сън, не предвиждане,
не хипотеза, не развинтена фантазия, не психично отклонение –
не може никак духът да схване какво смъртта е. Какво му пречи,
какво не му достига? Толкова ли няма нищо в отсамния свят,
което да му подскаже нещо, да му помогне да схване отвъдния?
6
защо не може да види какво ще е, когато тялото го няма,
нали сега съзнанието има всичко, с което прави
безтелесните си екскурзии, защо не може да отиде по-далеко,
толкова далеко, че да изгуби тялото от погледа си и тялото
не ще го вижда вече? или съзнанието съвсем не е безтелесно,
а единствено така изглежда? колко банално наистина –
стихиите на съзнанието да бушуват
единствено между стърчащите скали на тялото,
в прилежно преградения му залив, само малко
извън него, една идея само над скалите!
да, не е стихия съзнанието, а е вол за работа,
домашно куче, от стопанина си здраво вързано за портата.
мислех като млад обратното – живеех с представата,
че съзнанието самоволно властва и от тялото не се нуждае,
за да направи скок отвъд, но тогава смъртта не се явяваше,
не ми минаваше изобщо през главата. сега,
когато смъртта не ми излиза от главата и когато виждам,
че съзнанието не може да погледне след смъртта ми,
става ясно, че то се губи някак в тялото – толкова е впримчено,
така прилепнало е в тялото съзнанието, че лесно
можеш да ги сбъркаш в тъмното.
7
Когато създаваш живот, какво желаеш –
да продължиш рода, да сложиш началото
на умирането на този живот, или нещо трето?
8
Не познавам света на смъртта, но той е в мен,
стои във всяка частица от мен, както стои
и света на живота, но някак по-приглушено,
като събитие, чието случване е отложено.
И виждам – цялото не е живота, нито смъртта,
цялото е нещо, което живота и смъртта съставят, неистово
притегляни едно към друго, въвлечени докрай
да се отхвърлят, да си изтръгват до корен територията,
така че лъч дори да не прониква от едното,
където във времето е другото, необуздано притегляно
от неговата липса, яростно провесено над празнината му.
Но какво е цялото за мен и как съм в него аз?
То престава ли, когато аз преставам да съм жив
или продължава със смъртта ми, която
иде да допълни целостта, начената с живота,
да придаде необходимата завършеност?
9
Но каква цялост, чия цялост? Аз преставам със смъртта си
и това ще продължи твърде вечно. Има един последен момент,
трябва да бъда внимателен.
02.2020 - 03.2020
