Познаване

Светът израства в мен.
Подобно на изгряващ ден
                в мъждивите и страстни
вълни на допира
                    добива плът Реалността.
Пробягват сенки - в мрака сякаш призраци свистят.
Трепти като присвит клепач мъглата и някак мимоходом
                                  хоризонта се отдръпва.
Без мен непроницаема,
чрез мен в един разумен ред се свързва Вечността.
И сякаш неизменно в светлина облян
(дори в съня обратно слънце свети)
човекът своя светлина излъчва,
различна и по ритъм, и по дъх.
Далеч сред себе си,
той е общото между небето и земята
и няма по-голяма мощ от взора му,
насочен в мисълта.

Съзнанието свои светове създава,
със собствени слова нещата назовава.
По-дълъг пътя е, когато по него тътрим своите тела,
неизмеримо кратък е, когато с него свършва любовта.

От страх обзети - дъхът на розата не ни пленява,
единствена наслада тя в каменната пустош ни дарява.
Замислени - не чуваме как времето лети -
с нарочна острота, когато чакаме - секундата звънти.

Светкавицата е зловещ предвестник и надежда.
Звезда, погасваща в нощта, нов жребий ни отрежда.
Съзнанието свои светове създава,
със собствени слова нещата назовава.

Несъвместими със човека и без него невъзможни
са всички
           блеснали или останали във сянка вещи
и скритите в божествения тайнствен ред явления.

Без нас родени те следват своя независим, безначален път,
към който се стремим, за да ги видим -
ала познаваме във тях това,
                       което сме.
Това, което сме - светът ни,
Чиято същност е стремеж.




Следващо
Опит за определение, 1989