Когато очевидно вътре в тебе не се случва нищо смислено, всичко се случва осезаемо вън от тебе. Отново може да се повдигне въпросът, дали наистина нищо-смислено е равнозначно на нищо, или е въпрос на неудовлетвореност, или на временна невъзможност да се възприемат правилно актуалните духовни наличности. Случването-вън-от-тебе означава преклонение пред всяка чужда - непроизлизаща от самия тебе - дейност, респ. тотална невяра и загуба на смисъл в собствените възможности. Започваш да изпитваш вледеняващи съмнения не само в способностите си да произвеждаш очакваните от теб социални дейности, но и в знанията, които си притежавал. Естествено продължение, резултат от това състояние е тоталното ангажиране на съзнанието с бита, с всеки един от непредвидимо появяващите се битови проблеми, които взривяват мозъка ти и те прилепват трайно към съответния уред, докато някак от само себе си битовият проблем бъде отстранен. Зависимостта от външна дейност за каквато и да било (разбира се, освен за елементарни битови упражнения) социална реализация те превръща в избледняваща филмова лента както за самия тебе, така, на тласъци във времето, за всички останали. Умираш в още живото си тяло. Настоящето пред очите ти всяка една секунда се превръща в минало, ти самият си вече подхранващ се спомен, а бъдещето е само стряскаща възможност, която неминуемо ще те нарани, смачка, взриви. И как иначе - ти си просто една зависимост, една тотална зависимост от онова около тебе, един спомен, който непрекъснато се самосбъдва.
Следващо
Двамата съдружници, 2007
