След като дилемата смърт-живот не може да бъде предмет на разума, тя има изключително емоционален контекст. Аз не мога да намеря нито логично обяснение, нито логично оправдание, нито логичен изход, различен от този, пред който съм изправен. Това означава, че справянето с дилемата е в моето отношение към нея, което и означава, че то е изцяло в моята власт и моите възможности. Аз мога да изградя такова отношение към тази дилема, което да ме предпази от ерозията на самосъжалението и обречеността; мога също така да се оставя да бъда разяден от тях. Тук аз имам избор и това, че съзнавам, че имам избор, не е илюзия, тъй като единствено аз - и никой друг! - решавам наличието или липсата на това отношение. Единствено от мене зависи също така дали последното ще бъде тотално - като самата дилема, или ще бъде дискредитирано под въздействието на различни обстоятелства. И накрая - ако дилемата представлява сериозен проблем за мене, аз мога да го реша, а ако за мене не представлява проблем - значи дилемата не съществува. На практика характерът на моето отношение, на позицията ми, няма значение освен за самия мене, нито подлежи на конкуриране по стойност с тези на другите. Дали да бъде дълбока религиозна вяра, успешни техники за медитиране или несломимо бонвиванство - това зависи единствено от психо-физическата ми конституция. Сечивото е поставено в ръцете ми, аз го притежавам - останалото е въпрос на умение.
Следващо
Двамата съдружници, 2007
