Чудовища или цветя - разума несъвършенства ражда
и неговия знак небесната дъга е, под която
единствено мечтите ни минават - не самите ние.
Създаден от безсмъртие да ни лиши - на крайното,
на бъдещата смърт е пощальона верен, открил
във всеки жест, във всеки зов мълчанието -
не тласъка възправящ. Преместваното същество
посреща края си със него всеки миг, обезумяло
от това преплитане на светлини и клетки.
Безсилен да открие себе си, безсилен да ни поведе
(о, изтерзана сигурност!) по онези
предчувствувани пътища, по онези бледнеещи луни
неузнаваем в свойте отрицания, обезформен -
той е кръста ни отмерен, но и непосилен,
под който влачим раменете си - ни стих, ни кал.
Безсилен да открие себе си - той е неканения гост
сред тези свойски гозби от прилепнали тела.
Той е това, чиято тайна непрестанно търси.
Той е във средството целта и във целта -
отново средството, водата, която ражда жажда,
и жаждата - вода, която търси. Така не може
розата сама от своя аромат да вкуси, ни камъка
без външна сила в ниското да полети.
Създаден да ни открои измежду тревите, да ни сроди
със този безначален дъх, той в нас вселява
хоризонта - отвъд чертата му не ще преминем!
И оскъдно е небитието ни сред тези
себеподобни божества.
А все ще приближава
мига, във който ще познаем.
Следващо
Опит за определение, 1989
