***

БЕ РАДОСТТА НА БОГОВЕТЕ, които
излъчват от своите желания земята,
за да танцуват сетне върху нея
                                   като по ливада.
Обичахме се, сякаш,
онова докосване бе чакано от Космоса
като единственото оправдание за появяването му.
После бавно
света се заизпълва с хора, викове,
с болезнена конкретност, с очевидна простота,
която трябваше да ни отнеме
                                   предчувствието за избраност.
Така не вярвахме,
че можеме да сме подвластни, освен на любовта си.
Как се сривахме безкрайно
върху поникващата като кътен зъб
                                 реалност.

Но един ден
ти ми посочи ръката си, натежала от плодове.




Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІ