1
Тежат ни безнадеждно онези черни векове.
Проклета двойнственост!
Проклето сливане, родило
толкова светци и
толкова предатели! Проклета орисия -
да сме разкъсвани между възторг и мрачна
тъпота,
да сме пияни вечно.
От възторг или униние, - да сме пияни вечно.
2
Насън живот живян, Българийо!
Извърната във себе си,
обратно във сърцето се забива
стовърхата ти мощ. Защо
такава мъка? Как душата ти веднъж не се разля
без тази умъртвяваща невяра.
3
Участ.
Не ни посочи Бог и ние
не разрихме пред нозете Му.
Минаваха през нас и си отиваха
и нито кръст остана, нито перо.
Посред душите ни оковите ковяха
и спънати се кичехме с тях като сватбари.
4
Някой махна оловния похлупак. Някой
с блуждаеща длан отмести оловната плоча
над врящата смес
и блъвна навън.
Не пара свистяща,
не помитаща всичко разкапано струя,
побеляла от страст и от воля,
а отровни, кафяви потоци от слуз,
пълзящи надолу към овъглените дънери
и дим,
вълма жълтеникава смрад, покриваща бавно небето.
Отново покрива небето.
5
България - черния дроб на Европа.
Изкуплението.
6
Къде сте, кости скъпи,
къде сте? Свободен или луд,
но да изгрее светлина в сърцето и ума ми.
Свободен или луд -
да ме залее чиста светлина
и целия във нея да премина
като след причастие.
Смъртта какво е?
7
Блажени са българите, защото тяхно е царството
небесно.
Нямаме кръв,
за да станем свободни,
без свобода раждаме уроди.
С едната част на душата предаваме ближния,
с другата висим на кръста -
Юда и Христос в едно.
8
Да би стенел открито та в стон да се видиш
да би имал в очите си рани та гледеца ти сам да познае
да би се отвърнал мозъка сякаш
режещ вятър в зловонната стая нахлува
би се видял като край и начало.
Като края на сляпа утроба от небето провиснала
и начало като след смърт преживяна
а не като твар без лице и без дъх
като твар за пълнежа изпръкната.
9
Не свобода - притурка безразлична,
всеедно изпод месото си проглеждащо,
не свобода, тъмнишка страст, любов тъмнишка,
дъб, готов да се усуче и змия,
призвана да гради. Светец за упрек
и за присмех, гном, посрещан с плам.
И със венци.
10
Трябва да се възправяме,
но колко ни тежи небето! Възторгън ни
над нас да се простре се сили, но сетне
обратно в разума се свлича, натирен
в блатото на вечните съмнения
от своето съмнение, че съществува. Така,
вместо да сринем стената - бавно се вписваме в
лицето й
изографисваме я.
11
Тежат ни безнадеждно онези черни векове.
Без окови сме,
но роби. Живот насън живян.
Колко пъти все в началото,
прегазени от толкова
неистови надежди. Колко пъти вече.
Камък върху камък не остана
след поредния възторг. Като сух и ситен пясък
дните ни се сриват и всичко
започва отначало.
Сякаш няма какво да спои.
Следващо
Обратен водопад, 1995, ІІІ
