Хипопотамът седеше на тротоара и пиеше сок от мушмули. Кожата на гърба му беше набръчкана от тежки мисли, тъй като черни предчувствия го бяха обзели. Идеше часът, в който хипопотамът трябваше да изчезне от света. Знаеше, че настъпва времето, в което едно момче щеше да забрави да мисли за него, а това означаваше, че настъпва и неговият край. Може би нямаше да се измъчва така, ако момчето не си го представяше толкова щастлив, заобиколен от толкова невероятни неща. Ако всеки миг не му се случваше нещо непременно ново. Ако не беше открил и един нов свят. Хипопотамът се напрегна. Разклати чашата със сока, вгледан в дъното й. Да, той съществуваше благодарение въображението на момчето, но също така бе вярно, че си имаше и частица собствен живот – момчето не бе измислило с какво хипопотамът се храни, има ли приятели и врагове, кои са те. Имаше си свой собствен живот, вътре във въображението на момчето. Сякаш се беше завързал с малки, но здрави възелчета за останалия свят – той и жълтото слънце, той и сока от мушмули, той и отвратителната муха. Хипопотамът се замисли още по-дълбоко и кожата на гърба му съвсем се сбръчка. Нямаше ли някакъв начин да продължи да съществува чрез тези неща, които момчето не можеше да забрави, тъй като не ги беше измислило? Да се прехвърли целият в тях и в главата на момчето да остане само едно бяло петно с формата на хипопотам? Да прескочи например в сока от мушмули или в онази воняща муха и като се пренесе там, да оживее отново – този път независимо от никого! Всъщност това бе единственият начин. Не, чакай! Не можеше ли освен това да направи така, че момчето никога да не престава да си го въобразява и той да живее с него до края на живота му.
Но какво зависеше от него? Какво можеше да направи, след като живееше чрез друг?
Хипопотамът допи сока и хвърли чашата зад гърба си. Тя уцели Али Баба по плешивото теме. Разбойникът се хвърли като обезумял върху хипопотама и само въображението на момчето спаси животното от кървава саморазправа.
