Западът вече не може да се обяснява чрез/с християнството си. Ренесансът на Средните векове е бягство от, Реформацията на Модерността е бягство към библейски текстове, но днес е бягство без тях. Те просто вече не работят така, както са работели преди и това е една решителна промяна. Секуларизацията, рационализмът (дори с холистичните си отклонения), и фрагментацията на Западната традиция сега правят невъзможна мисията на Книгата на Запада. Дори инерцията към синонимност на Запад и християнство не решава въпроса. Светото Писание и неговите тълкувания говорят вече само на една незначителна по обем част от християнската, разбирай - Западната общност /силно християнство/, докато на цялата останала част от тази общност не говорят нищо. Сегашната не-телесна конструкция на западния човек не предполага наличието в него на обособено място за отглеждане на религиозност, т. е. на място, където да се намира Тотално Другият. Но освен място за религиозност, западният човек вече няма обособени и запазени места за нищо. И тогава – ако Писанието вече не конституира, ако вече не разбира, нито помага да разбереш, не осмисля, нито помага да осмислиш, ако вече не начева, нито помага да наченеш – какво може да го замени, да заеме мястото му?
*
Слънцето напича и ледът се стопява. Срещу тебе ядат лимон и ти потичат слюнки. Как работи Бог /в тебе/?
*
Ирония или не – но все повече и все по-настоятелно глобалният човек се нуждае от метанаративи, от общовалидни формули. Кой и как ще помогне на западния глобален?
*
Важно – възможността, осигуряването на възможността за просмукване на „високите” идеи в живота. Очевидно, Кант не би настоявал на всяка цена „Критика на чистия разум” да се пее в „Черната котка” на Горубляне. От друга страна – между двете явления не може да няма определен синхрон, правила за съвместно съжителство, режим на търпимост. Това означава, че на някакво ниво тези явления си говорят на един общ език, че имат контакт.
*
Никога преди кошмарите на 20 век Човекът не е бил нараняван толкова решително. Случайно настъпили или не, кошмарите на 20 век го поставиха в условията на изпитания, които той понесе физически, но не и духовно – Човекът не издържа тази тотална атака на собствените си основания за съществуване и се срина. Човекът не можеше да повярва, че всичко, което самият той си причинява, се случва в действителност; че е възможно всичко това да се случи по линията на – до тогава се предполагаше това – възходящото развитие на Човешкия дух; не можеше да повярва, че времето, което е текло, което трябва да е изминало, което е трябвало да го отделя от момента, когато е изпълзял от пещерите, всъщност изобщо не е текло и няма да тече. Това е изключително сериозно откритие – да установиш, че още си и ще си останеш парчето първобитно месо, което се бори за парче първобитно месо в привидното обкръжение на претендиращи за междувременно случили се събития като възкресението на Христос, философията на Кант и романите на Джейн Остин, това е голямо и тежко откритие. И тук не става дума за загуба на вяра, на упование. Религиите, надеждите, митовете – всичко остана на заден план, тъй като Човекът със собствените си ръце съгради безспорните основания за усъмняване, не - за отхвърляне на смисъла на съществуването си.
И какво сега може да се прави с този Човек? Няма никакво значение, че кошмарите са преживени, че са зад гърба ни – същественото, единственото важно е кошмарното напомняне, че времето не е текло и няма да тече. Еволюция? Този процес предвижда ли подобни рецидиви? Или еволюцията не се отнася до човешкия дух (който или е в своята цялост и завършеност, или не съществува изобщо), а единствено до човешката физика. Кое е по-добре – да се приеме, че човешкият дух не се развива и сме останали пещерни или, че се развива по начин, който, допуска, прави възможно или предопределя /все едно, с оглед крайния резултат/ сгромолясването му в пещерите?
Възможните варианти: 1/ човекът се развива възходящо, от ниски, „неморални” нива към все по-високи и по-наситени духовни нива, или - 2/ човекът се върти, по-скоро непрекъснато пропада в кръговете на своите жизнени интереси, от криза в криза, или от сблъсък в сблъсък, през състояния на относителна ремисия, (която е само пауза преди следващия сблъсък), но винаги в хоризонтална плоскост, не в градация. Трети вариант? Третият вариант е изобщо липса на варианти, тъй като очевидно пещернякът не е в състояние да изобрети космически кораб, но пък онези, които го правят са в състояние да станат отново канибали.
Кошмарите на 20 век – човешки проблем от първа линия, който изглежда е безсмислено да се обсъжда, тъй като, както винаги, няма какво да се направи.
Ноември, 2010
