? ergo sum
В „За геометрията” Паскал има следното изречение: „Бих искал да попитам безпристрастните дали принципите „Материята е в естествена, непобедима неспособност да мисли” и „Мисля, следователно съществувам” са действително едни и същи в ума на Декарт и в ума на свети Августин, който е казал същото нещо дванадесет века по-рано.”[1] Там Паскал предпазливо подлага на обсъждане възможността Декарт да не е първоизточникът на приписваната му крилата фраза, с уговорката за различен рационален контекст. (Дали долавям известно злорадство у Паскал, когато той просто внушава извода, че Декарт буквално е заимствал крилатата фраза от Св. Августин, като за баланс и за свое оправдание лансира допускане, че, все пак, нещастният светец може да не е бил съвсем наясно със смисъла и значението й, изпускайки я, без да иска – ситуация, която, по всичко личи, Паскал изключва.) Но на това място Паскал засяга и друг важен въпрос – как и кога идеи/фрази като приписваната на Декарт придобиват универсална валидност и конститутивен характер – защото със сигурност „Мисля, следователно съществувам” не е това, което е била по времето на Св. Августин, респ. - на Декарт. Подчертавам този въпрос с друг въпрос – възможна ли е християнската религия без Св. Павел (или друг, който щеше да изпълни тази мисия, ако той не е бил налице)? Няма съмнение, че „Мисля, следователно съществувам” е продаваема – кратка и двусмислена, но защо точно това? Интересно е да се проследи колко други опции са съществували успоредно, заедно, едновременно с нея, отпадайки една по една, неравномерно, на тласъци, понякога гръмко, но по-често без особен шум – сякаш победени от свяна, че нямат енергията да се преборят за самостоятелно съществуване, подобно на „Мисля, следователно съществувам”, която бавно, настъпателно, някак безогледно се е утвърждавала за прослава на западната скептична рационалност (рационална скептичност?) от неустановена верига знайни и незнайни умове, които, в хоризонтален или вертикален синхрон, понякога неумишлено, дори с известна артистичност, но винаги с плътната и непоколебима ангажираност на посветени в едно протяжно тайнство адепти, са вършели всеки своето – както зидари възстановяват сграда, която познават чудесно, тъй като някога са я обитавали, а не я зидат за първи път. Та, няма никакво значение какво Декарт е искал да каже с тази си фраза, защото в нея и чрез нея е останало онова, което впоследствие й е било вменено – не веднага, а с теченията на един дълъг процес на едновременно протичащи уталожване и избистряне на съдържанията, за да се получат накрая едно тъмно, лепкаво, гъсто, но нехомогенно дъно и една бляскава и прозрачна до маниерност повърхност, която агресивно предоставя себе си за безапелационно и безалтернативно схващане и одобрение.
В „За геометрията” Паскал има следното изречение: „Бих искал да попитам безпристрастните дали принципите „Материята е в естествена, непобедима неспособност да мисли” и „Мисля, следователно съществувам” са действително едни и същи в ума на Декарт и в ума на свети Августин, който е казал същото нещо дванадесет века по-рано.”[1] Там Паскал предпазливо подлага на обсъждане възможността Декарт да не е първоизточникът на приписваната му крилата фраза, с уговорката за различен рационален контекст. (Дали долавям известно злорадство у Паскал, когато той просто внушава извода, че Декарт буквално е заимствал крилатата фраза от Св. Августин, като за баланс и за свое оправдание лансира допускане, че, все пак, нещастният светец може да не е бил съвсем наясно със смисъла и значението й, изпускайки я, без да иска – ситуация, която, по всичко личи, Паскал изключва.) Но на това място Паскал засяга и друг важен въпрос – как и кога идеи/фрази като приписваната на Декарт придобиват универсална валидност и конститутивен характер – защото със сигурност „Мисля, следователно съществувам” не е това, което е била по времето на Св. Августин, респ. - на Декарт. Подчертавам този въпрос с друг въпрос – възможна ли е християнската религия без Св. Павел (или друг, който щеше да изпълни тази мисия, ако той не е бил налице)? Няма съмнение, че „Мисля, следователно съществувам” е продаваема – кратка и двусмислена, но защо точно това? Интересно е да се проследи колко други опции са съществували успоредно, заедно, едновременно с нея, отпадайки една по една, неравномерно, на тласъци, понякога гръмко, но по-често без особен шум – сякаш победени от свяна, че нямат енергията да се преборят за самостоятелно съществуване, подобно на „Мисля, следователно съществувам”, която бавно, настъпателно, някак безогледно се е утвърждавала за прослава на западната скептична рационалност (рационална скептичност?) от неустановена верига знайни и незнайни умове, които, в хоризонтален или вертикален синхрон, понякога неумишлено, дори с известна артистичност, но винаги с плътната и непоколебима ангажираност на посветени в едно протяжно тайнство адепти, са вършели всеки своето – както зидари възстановяват сграда, която познават чудесно, тъй като някога са я обитавали, а не я зидат за първи път. Та, няма никакво значение какво Декарт е искал да каже с тази си фраза, защото в нея и чрез нея е останало онова, което впоследствие й е било вменено – не веднага, а с теченията на един дълъг процес на едновременно протичащи уталожване и избистряне на съдържанията, за да се получат накрая едно тъмно, лепкаво, гъсто, но нехомогенно дъно и една бляскава и прозрачна до маниерност повърхност, която агресивно предоставя себе си за безапелационно и безалтернативно схващане и одобрение.
И това е интересното – кое е падало на дъното и кое се е качвало на повърхността, за да участва във формирането на тази блестяща прозрачност с поредния, стопяващ се до неузнаваемост, до тотална незабележимост, фрагмент. Уталожвали са се целостта, съзерцателността, чувствеността, утвърждаването, конформизмът, балансът, хармонията, окръглеността, подредеността, полярността, окрайнеността, йерархичността, съответствеността, окончателността, недосегаемостта, ритуалността, общовалидността, обречеността, стандартът, предоставеността, предвидимостта, тайнствеността, субординацията, линейността, приказността, недосегаемостта, зависимостта, верижността, плоскостта, разпознаваемостта, тукашността, уседналостта, парцелността, принадлежността, търпеливостта, слепеността, неразпокъсаността, интимността, сегашността, груповостта, взаимността, очакваността, сакралността, смирението, обвързаността, домашността. Тези западни уталожвания са представлявали на Изток блестящата цялост на Китай, който е бил в зенита на продължаващото повече от петстотин години преуспяване, когато менлива редица от напрегнати западни умове е започвала да подготвя последвалото преимущество на Запада, пращайки повърхността на дъното, а дъното – на повърхността. Това между другото, но все пак, защо разумът, а не цялото, защо съмнението, а не утвърждаването? Защо на тази менлива редица е убягнало опасението на Паскал - „две крайности: да изключим разума, да се уповаваме само на него”, защо е убягнало и това - „Трябва да изповядваме двете противоположности” – на вярата и на разума. Паскал стои очевидно встрани на този възторжен процес на уталожване и на избистряне - „Трябва поне до известна степен да видим отведнъж нещата с един поглед, а не с постепенни разсъждения”[2]. Стоейки встрани, Паскал сега е пръв, защото редицата се е обърнала странично, вече не бяга от и към, а се опитва да съчетае, да заеме позиция, която ще й позволи да наблюдава и двете екстреми (разум и дух), а не да загърбва агресивно едната, докато се покланя на другата. Като сега върви покрай екстремите, редицата установява, че някъде в далечината пред и зад нея екстремите се събират в едно, смалявайки се в перспектива.
Думите
„За геометрията” завършва така: „Мразя онези надути думи…” Всъщност Паскал не мрази думи, а тяхната празна употреба. Надута е всяка дума, която е останала само звук, звукова следа от едно ялово духовно движение, което е имало за своя цел единствено произнасянето на звука и евентуално – временно разместване на въздуха, вследствие на това произнасяне; дума, която изчезва с появата си, тъй като това е било съдържанието й. От друга страна има „първични думи” като „пространство, време, движение, равенство, множество, намаляване, цяло и всички други, които хората разбират от само себе си.”, поради което – ”…липсата на определение е по-скоро съвършенство, отколкото недостатък, защото идва не от неяснотата, а напротив, от пределната им очевидност, която, макар да няма убедителността на доказателствата, притежава цялата тяхна сигурност. Тя предпоставя следователно, че се знае какво се разбира под думите движение, число, пространство, и без да се спира на ненужното им определяне, прониква в природата им и открива чудесните им свойства”[3]. Изглежда първичните думи също са надути, защото тяхната употреба е не само излишна, но и вредна, доколкото тази употреба не дава никакъв резултат, но за сметка на това обезсърчава, подчертавайки с предизвестената си безрезултатност непостижимостта на съдържанията им. Важно е да се отбележи – първичните думи не са специфичен проблем за геометъра, поради естеството на заниманията му, а са по принцип и за всеки човек пределно ясни и разбираеми, поради което Паскал отхвърля всеки опит за изясняване и определяне като безсмислен и смешен. Ясно е, че Паскал не се нуждае от метапонятия. Дали защото се очевидни или защото са непосилни, първичните думи са излишен лукс и Паскал няма търпение да се отървава от тях винаги, когато се сблъска с тях, а той го прави непрекъснато. Той е потопен, той се намира изцяло сред първичните думи, но за него никоя от тях не е нито ясна, нито очевидна, защото всеки път той застава срещу всяка една от тях така, както е стоял удивеният грък под огромното, топло, звездно небе – сам, пръв, разтворен изцяло, и нищо между него и небето. Никоя от тях не е и непосилна, защото Паскал е приел да бъде духовният черноработник, ратаят, за когото няма тежък, нито срамен труд, слугинята, за която има само вярна служба, просякът, който преживява от подхвърленото му. Той не се нуждае от първичните думи, защото ги създава. Създава ги, но не остава в тях, а от тях се оттласква, за да изпълни задачите си, както се оттласква от брега рибарят, за да нагази с лодката си в морето.
_________________________________
[1] Блез Паскал, „Разум и вяра”, София, 2010, изд. Фондация „Комунитас”, стр. 136.
[2] Ibid., цитати в предговор на проф. В. Градев, стр. IX – XXI.
[3] Ibid., „За геометрията”, стр. 107 - 139.
