х
колко е крехко и чупливо ежедневието ми
всеки миг може да се пръсне да се взриви
на безброй малки парчета да изчезне
да го няма съвсем какво пречи кой пречи
да стане това аз ли
х
как може един път да не ми говори изобщо друг път
направо да ми крещи как може да ми се крие текстът
и да се показва после сякаш деца играят на криеница
и неочаквано се откриват зад някой ъгъл живо същество ли е
та може да прави това да играе шутовски номера
да изчезва необяснимо да си реже главата и да я показва
после на тепсия мислех че текстът си стои тъй както
някой го е произвел в същата поза и със същото изражение
не очаквах че ще гледам коренно различни изпълнения
на една и съща роля подло е от негова страна така да се извърта
че да не можеш да познаеш преди миг какво е бил и след миг
какво ще бъде как може да се държи в такава степен независимо
нима произходът му не е ясен и не е ясно че е следствие
а не причина питам се напътства ли някой текста в това своеволие
или той сам си го позволява без да се съобразява с нищо
х
светъл юлски дъжд вали
къде са миналите дъждове и аз кога съм
юлски дъжд вали сега
х
като все ни се опира все някак не успяваме
да се справим с тайната на времето и тънем
в неизвестност за това какво е то защо не разрешим
загадката като просто сменим понятието време което
създава такива затруднения с непредвидимия си
и несговорчив характер с друго понятие което
изведнъж ще ни покаже че всъщност тайна няма
или поне не в посоката в която очевидно няма
онова което търсим ясно е че има страховити понятия
и това е между тях които не допускат никаква
намеса във водещата им позиция никакво съмнение
в смисъла от съществуването им сякаш
светът ще се продъни без те именно да определят
насоките на мислене и приблизителните съдържания
които задължително съпътстват употребата им
стоят край изворите като стражи и не допускат
никой да ги доближи освен през охраняваните подстъпи
те отлично знаят че светът предметите му
състоянията всичко онова което е съществуват само
доколкото са назовани доколкото са част
от усилията на човека да разчлени на дребни части
съществуващото и всяка част да означи така че
да е ясна същността й но и отликата от останалите части
пределна зависимост която понякога не схващаме
в пълнота но понятията остаряват те си отиват като хората
наистина по-бавно и по-трудно но си отиват и остават вече
само като спомени лишени от възможността да сторят
каквото и да е в реалността където вече те не са
остаряват понятията стават кухи и някак глухо
кънтят ако ги чукнеш по повърхността под която
не се чува глъч а има само някакви изсъхнали отломки
които единствено можеш да сбираш
на разпадаща се купчина
