Сняг пада
и дърветата са сякаш сенки
на тази чистота, посипана по тях.
По-светла, но и по-дълбока е сега нощта,
не се отдръпва в себе си
и непрестанно във очите ми приижда
като послание безмълвно.
Самопораждаща се пустота.
По-тъжни от човека
са само неговите мисли.
Предчувствам, но не зная.
Какво е вечността?
Следата нежна във снега?
Безкрайността какво е?
След отлетялата секунда - мрака?
Човека?
Жаждата по устните? Сънят?
Сняг пада.
Отчупената клонка стои забита във земята.
Следващо
Опит за определение, 1989