Преминавайки една ранна сутрин през красивия площад
с двете редици кленови дървета и всичко останало -
гълъбите, фонтаните и забързаните стъпки
през идващия на талази синкав въздух
с оттенъци на току-що изгряло Слънце,
разбрах внезапно,
че винаги ще крача само по измислени площади,
между бордюрите от настроения
и върху пъзела от спомени.
(Веднъж
към истински площад
сърцето си като овца привързах
и без сърце останах.)
Измисления площад не ме изненадва
с внезапни ветрове, не ме изхвърля като с прашка
през покривите в края на града, не ме разтваря
измисленият площад, не ме прави книга с меки корици,
нито ръжен с тъмни краища,
измисленият площад ме изсушава. Той прави сухи клечки
стърчащите от мен очи, уши и нос,
запечатва порите на кожата
и мозъка-змия затваря в кръг - от своята опашка
тялото-глава да се нахрани. Измисленият площад
внимателно, но решително изрязва всички
тръпнещи от кръв и нерви пипала,
които си протягаме с намиращото се около мене.
Така, площадът е това, което виждам аз,
а гълъбите стават тъжни, ако аз ги направя такива.
Кой може да ми отнеме всичко това
или възможността да го нямам?
Пет
Трите кошници, 2000, Трите кошници
