"Мануил Майстор гради Павля Кюприя"
Решено е -
да умре заедно с всички посочени или
да премине като бог по моста -
убеден в утробната якост на свойто творение.
Облогът е висш
и той е претеглил в ума си везните -
непосилна е само
мисълта му за тези след него, но знае -
това не е просто
поредния акт на отдаване, а
невероятния миг на безпогрешния избор,
отстояващ родимото. Какво
би могло да засенчи
щастливата ярост?
Той носи във себе си семето, което единствено
би дало живот на онази
безформена същност в гърдите му.
Единствено той -
но каква воля! -
да среща в очите тази
преоткривана орис!
И туй е непреклонната отлика -
като последна надежда да носиш в ума си
несътвореното. Не,
това не е съдба, нито бог -
това е безсънния вик на прародителя:
"…дене се кюприя градат,
ноще се кюприя събаря,
Събаря, темел не фаща…"
Сетне се вижда -
с гозби в ръце към него иде любимата.
Без ръце, без очи, без глава
той я подвежда към
необходимата смърт.
Следващо
Опит за определение, 1989
