Разчленяване*


поезия
ИК "Стигмати", С., 2001
ISBN 954-9521397
корица и оформление Красимир Апостолов

















 
Не стига Битието, 
не само смисъла или безсмислието на живота, 
но и ада - днес и тук, 
не е ли много? Как 
с тази празнота в сърцата си оставаме 
или липсата на дух е съхранила от разлагане телата ни? 

„Наведена глава сабя не я сече“ - но и корона не носи. 


                    1

Януарското слънце капе над земята, прихлупена 
като клепач на труп. 
          Всеки 
следва пътя, посоките на корена си, който 
нахлува под повърхността, за да източи 
филизи. Единствено ние. 
Стоим
забучени в земята с пълзящи сред небето корени. 
Може би това не е земята ни? 
Вълма от лед, пламтящи сенки, парчета слюда 
от внезапни пръски, Орфей 
с камшик от конски косми, погнат пред стадата, 
земя, разхвърляна по залези и шатри. 
Не е това земята ни. 
Нашата земя не е замята ни. Не може, 
не е истина, че в своя дом 
човекът само се разпада 
на несвързани една със друга части 
и гали с трепереща от страх ръка - 
в дома си пришълец. Това е чуждо място, 
не наше! Тук 
заседнахме преди столетия с тумбестите 
си коне. Бе твърде хитроумен залив и 
твърде сладострастна дупка за дървените 
ни глави. Опитваха се да ни махнат, но 
междувременно полепнахме по тесните и 
влажни стени на дупката, пуснахме си 
корените в шуплите им, та стана нужно с 
ножове и огнища да ни свършват. Тук, 
по тези краища заседнахме и вече всичко 
бе не както трябва. Каквото свършвахме, 
бе гнило или загниваше след раждането си 
веднага; понечехме ли нещо, бе ясно 
отначало, че ще бъде разкривено и недъгаво, 
излишен, недодялан опит. 


                    2

България - 
това не е място. Това е 
отпадналост от Космоса. Тук е, 
където водят изкупителните жертви. Тук е, 
където винаги живее Йов и вече Бог не е любов.


                    3

В началото сърцата ни приличаха на пъпки, 
затворени зад тънките листенца, 
те бяха в сянката на разума, а много слънце 
беше нужно, за да разцъфтят. 
Лишен от своето сърце, разумът приличаше 
на птица с огромен мах и неподвижен 
поглед. Видяха всички - бе грамада, която 
земята под себе си разлага, бе Змия, която 
отрова от опашката си пие и себе си сама 
убива, черен храм, където 
влизат изправени, а пълзешком излизат. За 
да останем, самите бяхме като тежки миди 
с непроницаеми стени, покрити с вонящи 
струпеи. Какво бе 
вътре? 

       Участ. 
Не ни посочи Бог и ние 
не разрихме пред нозете Му. 
Минаваха през нас и си отиваха 
и нито кръст остана, ни перо. 


                    4

        Проклета двойнственост! 
Проклето сливане, родило 
толкова светци и 
толкова предатели! Проклета орисия - 
да сме разкъсвани 
между искрящ възторг и мрачна тъпота, 
да сме пияни вечно. 
От възторг или униние - да сме пияни вечно. 

         Но кой 
по-близо до смъртта е бил, 
кой миг след миг 
и край след край 
от себе си смъртта е свличал, 
кой неверник 
до Господа по-близо бил е?

         Възторгът ни 
над нас да се простре се сили, но сетне 
обратно в разума се свлича, натирен 
в блатото на вечните съмнения 
от своето съмнение, че съществува. Така, 
вместо да сринем стената - бавно се вписваме 
в лицето й, 
изографисваме я. 


                     5
  
Да вдъхваш единствено 
празнотата на пропастта.

        Не се получи, 
не стана състояването на народа, 
не се оформи другояче масата от хора, 
не придоби замислените очертания струпването от тела 
с еднаква участ. Паисий каза всичко, 
а Левски го извърши и след тях остана 
сметта от несполучилите опити. 
Но как можеше да бъде друго, 
как можеше да бъде друго? 
Сега ви казвам - никой, 
Паисие, не се отърси от срама и 
никой с никой, Василие, не свърза - 
нищо не излезе ни от думите, ни от делата.

Все едно, че ви е нямало, 
сякаш никога не сте се появявали на този свят, не - 
от единия остана 
неясно и напълно безполезно 
бръщолевене, а от другия - несвързани следи 
по кални дворища и по дувари, странни знаци 
от някакво безцелно, 
наистина безрезултатно шляене 
на някакъв безотговорник. 
Знайте днес, както сте си знаели и вчера - 
все едно, че ви е нямало. Нищо 
не сте казали, никой 
не ви е чул. 

Ако изобщо сте били - 
луд ви е сънувал, без да помни, че е спал.

                    6

Колко пъти все в началото, 
прегазени от толкова 
неистови надежди. Колко пъти вече. 
Камък върху камък не остана 
след поредния възторг. 
Като сух и ситен пясък 
дните ни се сриват, 
започва всичко отначало. 

Сякаш няма какво да спои.

                    7

Някой махна оловния похлупак. Някой 
с блуждаеща длан отмести оловната плоча 
над врящата смес 
и блъвна навън. 
Не пара свистяща, 
не помитаща всичко разкапано струя, 
побеляла от страст и от воля, 
а отровни, кафяви потоци от слуз, 
пълзящи надолу към овъглените дънери, 
вълма жълтеникава смрад, покриваща бавно небето. 
Отново покрива небето. 

Когато срещнеш човек сред стадо овце, 
са нужни усилия да не го назовеш овчар.
         
България - черният дроб на Европа. 
Изкуплението. 


                    8

      Не става нищо от тази територия. 
Вълшебната земя е запечатана 
с непроницаемо-безцветно-черен 
човешки слой от 
сплетени една във друга 
парализираща отрова и 
преобразуваща киселина. 
Каквото тук попадне - 
печално завинаги свършва. 
Не става нищо върху тази територия, 
само се несбъдва. 

Блажени българите, защото тяхно е 
царството небесно. 

Нямаме кръв, за да станем свободни, 
а без свободата раждаме уроди. 
С една част на душата предаваме ближния, 
с другата висим на кръста. 
Юда и Христос в едно. 


                    9

Режеха високите стари тополи по „Бъкстон“, дървета 
с широки стволове и разклонени корони. 
Помислих си, когато вече ги нямаше - 
свободен съм сега да си ги представям, 
напълно съм свободен да ги рисувам във въображенията си, 
където те неусетно се променят. 


                    10

Да не позволим сега България да ни надвие! 
Да не позволим през нас като през тор 
с копита тежки да премине, да ни погълне 
за утайните си цели. Затова - 
да употребим сърцата си, на мелници да ги превърнем 
и България да стрием ситно. 
Невяра и любов - това е мостът, по който ще преминем. 
Любов-невяра - над всяка тайна, над всеки хоризонт - 
дамоклевият меч, сплавта на Новата Вселена, 
сечивото, което оцелява. Любов-невяра - 
двете половини на цялото. 
                    
С каквато смъртоносна мощ бе празнотата, 
стремежът е сега с такава сила. 

Ако Родината ни вън от нас не е, ако я няма, 
да я сградим във нас. Ако сме мъртви в нея, 
а се раждаме отвъд - да я заченем в нас.
Полагаме земята си, тъй както 
нас Вселената полага.




* Нова авторова редакция, 2011 г.