Премного ми идваше природата, всякаквите й събития, нещата,
Че и времето й, времето накрая с преднамерените му разположения, които
Не можеш никак да разместваш, а можеш отстрани да наблюдаваш,
Като маймуна през решетка. Кой ще ти отвърне,
Ако понечиш да завържеш разговор – пространството ли, времето ли,
Или нещата в тях, толкова нарочно нагласени
Да са винаги встрани, винаги демонстративно
Извърнати от теб, за да виждаш гърбовете им единствено.
Нямаше място за мен във всичко това и все търсех
Някъде отвъд, някъде преди или пък след, но никога
Посред него, защото нямаше какво да правя там.
Думите само бяха отвъд, само те, сякаш напълно независими,
Встрани от случващото се. Те нямаха ни цвят, ни мирис,
Бяха лишени от повърхност и обем, поради което не стояха
В онези измерения, в които са вещите, а в съвършено други,
За които няма сетива. Но да съществуваш в думите
Не е възможно, защото те както са налични, тъй също и ги няма,
Живеят, без да са родени и умират непрестанно, мъртви вече.
Затуй, не ще живееш в този свят, но няма да те има
И в отвъдния на думите, ще си разтеглен някак неестествено
През двата свята, сякаш е важно преминаването, не престоя.
Няма да си нито там, ни тук и след тебе ще остане само
Неудобството от появяването ти, като че нещо друго
Е било очаквано, не ти самият, самият ти.
Светът е безразборно скупище от ненадейно свършващи неща
И няма нищо, което да ги свързва, да обяснява пребиваването им,
Загадката, че има нещо, вместо нищо. Някои настояват, че през тях
Минава някаква незрима нишка, която го държи в едно, захранвайки
С енергия нещата, не нишка, а сякаш слънчеви лъчи пулсират,
Прониквайки без съпротива през повърхности и през ядра. Така,
Не отделни вещи, отделни мигове или пространства, а има едно Едно,
Което пригодено се разпада на повърхността си, където вече сетивата ни
Ще могат да разделят розата от залеза и миналите дни от костенурката.
Но светът не е това, светът е раздробен и аз съм раздробен със него.
Цветето расте и аз със него, повяхва, срива се в пръстта и аз потъвам в нея,
Изтича този миг и мен ме няма вече, залязва Слънцето и никога,
Но никога не ще изгрее пак. Нищо в мен не продължава, почвам
И свършвам сега, когато е сега и нищо не остана.
Отвъд света са думите, но са в самия свят, в самата му сърцевина,
Ако е способен този свят да има вътре. Те тръгват някак тромаво,
Спънато дори, сякаш самите те не знаят защо и накъде вървят,
Но набират сили сетне, гръбнакът се изправя и контурите са вече различими.
Каква игра са думите, какво ухажване, каква игра наистина са те!
И как успяват да изглежда, като че се ражда всеки със своите си
Думи, на които е единствен собственик, че всъщност
Те са самият него, същият тембър, същият профил, същият мирис дори?
Отвъд купчините на света са думите, но е измамно обществото им.
Ако не ги направиш само свои, ако не ги изпълниш до крайния предел
Със себе си, така че помежду ви да не може сянка да премине,
Ставаш, все едно че те е нямало, преставаш да те има, а думите остават
Непокътнати, без следа от употреба и никой по тях не ще познае,
Че някога си съществувал, нито ще схване смисъла да бъдеш.
Как да се справя с тази купчина свят и с думите измамливи,
Сривам се по купчината, в думите се губя. От вещ към вещ,
От миг към миг, от празен звук към празен звук прескачам
И нищо не остава след този бяг безумен. Не, остава
Умиране безкрайно. Свършвам вече върху тези
Купчини от кухи думи и от вещи свършени и опора няма.
Къде са пристанът, заливът спокоен с вода нетрепваща –
Виж как над нея светулките се стрелкат в нощта през август.
Къде е ръката хладна върху пламналата ми глава, светликът в тъмното,
Пътеката къде е, източена към моя дом през храсталаците?
Къде е онова, което не познава края, онова, с което
Светът не свършва, а започва непрестанно, раждайки се в себе си?
/Бог не е това, той съвсем ми се губи, съвсем не го виждам,
Дали е защото съм суха смоковница, лошо дърво,
Та само за съчки ставам./ Ни в мен, ни вън от мен опора няма,
Няма обещание дори и това е невъзможност, която няма цвят.
