***

   
По дяволите!
Как бих желал от мозъка си да измъкна
поне едно прилично описание на вещ,
пейзаж, на нечия ръка или очи!
Уви! Скован като във фрак е моя стих
и през формите с оцъклени очи наднича,
стреми се да достигне онази същина, която
е лишена от пространство, за да е вярна.
Така внезапно преминавам през очертанията,
така внезапно пресичам границата,
зад която са цветята и полъха, че дори смъртта
остава единствено повод да се вгледам отново.

Не ми завиждайте! Не ме упреквайте!
Всеки носи своя поглед като кръст.



Следващо
Опит за определение, 1989