Вълните непрекъснато докосват ходилата му
и той потъва бавно като в пяна.
Пясъкът загръща голата му плът - от допира
със камъните и тревите твърда.
Стои от себе си забравен,
с ръце, отпуснати свободно покрай тялото -
прилични на застинал восък от недогоряла свещ
очите му с безкрай са пълни
и нищо в този миг не го открива -
дори кръвта във вените му е стаена, та своите движения
сърцето да забави.
Не ще запомни нищо неговия поглед
и разума след туй ще се измъчва, а може би внезапно
ще открие,
че в този миг Вселената е преживял като родина.
Водата после се завръща и като въздишка
краката се отделят от пясъчните лотоси,
озадачен за миг да продължи човека пътя си,
стоящ до глезени на слънчевия бряг.
Следващо
Опит за определение, 1989
